— Der Projektionsapparat!17
Откъм централния проход в залата се дочу писък и светлината на лъча заля страничните крила. Но не изцяло. Завесата, спускаща се от горния край на сцената, препречваше частично пътя й. Светлина, сянка — светлина, сянка. А в края на завесата, на гърба на сцената, беше изходът. Висока и широка метална врата, залостена напряко със здрав метален прът.
Посипа се стъкло; червената лампичка се пръсна, куршумът на снайпериста бе взривил табелката над вратата. Това нямаше значение; той виждаше бронзовите отблясъци на металния прът съвсем отчетливо.
Залата за лекции бе в паника. Борн сграбчи жената за горната част на роклята, издърпа я зад завесите към вратата. За миг тя се съпротиви, но той я плесна през лицето и я повлече след себе си. Металният прът се оказа над главите им.
В стената вдясно от тях се забиха куршуми. Убийците тичаха надолу по прохода към сцената, за да заемат по-добра позиция за стрелба. Щяха да стигнат до тях след секунди и след секунди други куршуми или един-единствен щеше да намери целта си. В пълнителите бяха останали достатъчно. Той нямаше понятие как или защо го знаеше, но знаеше. Само по звука можеше да си представи ясно оръжията, да ги види отчетливо и да преброи оставащите патрони.
Блъсна напречния прът с рамо. Вратата се отвори и той се хвърли към отвора, влачейки ритащата Сен-Жак след себе си.
— Стига! — изкрещя тя. — Няма да отида по-нататък! Ти си луд! Това бяха изстрели от пистолет!
Джейсън затръшна масивната метална врата и я подпря с крак.
— Ставай!
— Няма!
Той прекара обратната страна на ръката си по лицето й.
— Съжалявам, но идваш с мен. Ставай! Веднъж да излезем навън, и ти обещавам, че ще те пусна.
Но къде беше тръгнал сега? Намираха се в друг тесен тунел, но тук нямаше нито мокет, нито полирани врати със светещи надписи над тях. Двамата бяха…. в изоставен товарен изход. Подът бе от бетон. Срещу стената до него имаше две метални товарни платформи. Той беше прав — декорите и експозициите, представяни в Зала седем, трябваше да се докарват с камион, а вратата на изхода беше достатъчно широка и висока, за да е пригодна за големи предмети.
Вратата! Трябваше да залости вратата! Мари Сен-Жак се изправи. Той я хвана, като междувременно издърпваше за рамката една от платформите. След това подпря с рамо и коляно тежката метална конструкция и я долепи до вратата, така че да не може да се отвори. Погледна надолу. Над дебелия дървен праг имаше метални пръти за залостване. Удари с пета предния и след това задния.
Момичето се дръпна, за да се измъкне от хватката му, докато той протягаше крак към ръба на платформата. Плъзна ръката си надолу по нейната, хвана я за китката и я изви. Тя изпищя, в очите й се появиха сълзи и устните й затрепераха. Той я дръпна към себе си и я завъртя наляво, след което отново хукна. Според пресмятанията му посоката бе към задната част на „Карийон дю Лак“ и се надяваше да намери изхода. Защото там и само там щеше да има нужда от жената. В първите няколко секунди трябваше да се появи двойка, а не самотен тичащ мъж.
Дочу се серия от силни удари. Убийците се опитваха да насилят вратата на сцената, но залостената метална платформа бе доста тежка бариера.
Той повлече момичето по циментовия под. Тя се опита да се измъкне, ритайки и извивайки тялото си на всички страни. Беше на ръба на истерията. Той нямаше друг избор. Хвана я за лакътя с палец откъм меката част и натисна толкова силно, колкото можа. Дъхът й секна, болката бе така внезапна и пронизваща, че тя се присви, дишайки на пресекулки, и го остави да я избута напред.
Стигнаха до циментово стълбище. Четирите поръбени със стомана стъпала водеха към метални врати отдолу. Зад тях на гърба на „Карийон дю Лак“ бе паркингът. Почти стигнаха. Всичко вече бе въпрос на добро изпълнение.
— Слушай сега — каза той на изплашената и неподвижна жена. — Искаш ли да те пусна да си вървиш?
— О, боже, да! Моля те!
— Тогава прави каквото ти казвам. Сега ще минем по тези стълби и ще излезем през тези врати като двама съвършено нормални хора в края на един съвършено нормален работен ден. Ти ще ме хванеш под ръка, ще вървим бавно към колите в края на паркинга и ще разговаряме тихо. И двамата ще се смеем — не силно, съвсем обикновено — като че си припомняме забавни случки от изминалия ден. Разбра ли ме?
— През последните петнайсет минути не ми се е случило нищо забавно — отговори тя едва доловимо и монотонно.
— Представи си, че се е случило. Възможно е да ме хванат в капан; тогава нищо няма да ме интересува. Разбираш ли?