— Johann?22
— Entbindung?23
Тишина. Последвана от гневни думи. Отново се чуха стъпки; вратите се затвориха.
М. Шернак бе на втория етаж. Апартамент номер 20. Борн хвана ръката на момичето, закуцука към стълбището и започна да се изкачва. Тя беше права, разбира се. Щеше да е далеч по-добре да е сам, но той не можеше да направи нищо по този въпрос. Той наистина имаше нужда от нея.
Поровил се бе доста в картите в Пор Ноар. Люцерн се намираше на около четвърт час оттук, а Берн на два и половина-три. Можеше да се отправи към единия от двата града, да я остави на някое безлюдно място от пътя и да изчезне. Беше просто въпрос на време; имаше възможност да плати за хиляди начини за измъкване. Беше му необходим само начин за измъкване от Цюрих, и това беше тя.
Но преди да напусне града, трябваше да разбере; трябваше да говори с мъжа на име…
М. Шернак. Името се намираше отдясно на звънеца. Той мина отстрани на вратата и придърпа жената към себе си.
— Говориш ли немски? — попита я.
— Не.
— Не ме лъжи.
— Не те лъжа.
Борн се замисли, оглеждайки късия коридор.
— Сега ще позвъниш. Ако вратата се отвори, ще останеш на мястото си. Ако някой отвътре попита нещо, кажи, че имаш да предадеш съобщение — спешно съобщение — от приятел от „Драй Алпенхойзер“.
— Ами ако той — или тя — каже да го пусна под вратата?
Джейсън я изгледа.
— Много добре.
— Просто не искам повече никакво насилие. Не искам нищо да знам и не искам нищо да виждам. Просто искам да…
— Знам — прекъсна я той. — Искаш просто да се върнеш при данъците на Цезар и при Пуническите войни… Ако той — или тя — каже нещо подобно, ще обясниш с няколко думи, че посланието е устно и следва да се предаде само на човека, когото са ти описали.
— Ако попитат за описанието? — каза Мари Сен-Жак с леденостуден глас. Аналитичността й измести за момент страха.
— Имате много остър ум, докторе — каза той.
— Аз съм прецизна. Уплашена съм. Вече ти казах. Какво да направя?
— Кажи им да вървят по дяволите и че някой друг може да го получи. След това тръгни надолу по стълбите.
Тя се приближи до вратата и натисна звънеца. Отвътре се дочу необичаен шум. Чегъртане, което ставаше все по-силно и отчетливо. След това секна и през дървената врата долетя нисък глас.
— Was ist?24
— Страхувам се, че не говоря немски — каза Сен-Жак.
— Английски. Какво има? Коя сте вие?
— Трябва да предам спешно съобщение от приятел от „Драй Алпенхойзер“.
— Пъхнете го под вратата.
— Не мога да го направя. Не е писмено. Трябва да го предам лично на човека, който ми е описан.
— Добре, това няма да е трудно — изрече гласът. Ключалката се превъртя и вратата се отвори. Борн се отлепи от стената и застана в рамката й.
— Ти си луд! — извика мъжът с чукани вместо крака. Седеше в инвалиден стол. — Махай се! Махай се оттук!
— Омръзна ми да го чувам — каза Джейсън, бутна момичето вътре и затвори вратата.
Не бяха необходими усилия, за да убеди Мари Сен-Жак да стои в малка спалня без прозорци, докато разговарят. Тя го направи с желание. Безкракият Шернак беше на ръба на паниката, покритото му с белези лице бе побеляло като тебешир, оредялата му сива коса бе залепнала на врата и челото.
— Какво искаш от мен? — попита. — Ти ми обеща, че предишната ни сделка ще е последна! Не мога да направя нищо повече, не мога да поема такъв риск. При мен вече идваха посланици. Не знам колко предпазлив си бил и какво са правили твоите източници, но те бяха тук! Ако някой остави адрес на погрешно място, аз съм мъртъв!
— Много добре си постъпил, като си поел тези рискове — заяви Борн, изправен пред инвалидния стол. Съзнанието му се напрягаше и търсеше дума или фраза, която да отключи потока с информация. Тогава си спомни за плика. Ако е имало някакво несъответствие, то няма нищо общо с мен. Един дебел мъж в „Драй Алпенхойзер“.
— Слабо утешение в сравнение със степента на риска. — Шернак поклати глава; гърдите му се повдигаха учестено, чуканите, увиснали от стола, се помръдваха отвратително напред-назад. — Живеех спокойно, докато ти влезе в живота ми, майн хер, защото бях незначителен. Стар войник, прекарващ остатъка от дните си в Цюрих — болен, инвалид без всякаква стойност, с изключение на някои много отдавна забравени факти, за които предишните ми другари плащаха от време на време, за да не си ги спомням. Беше добър живот, не много, но достатъчно. И тогава ме намери ти…
— Развълнува ме — прекъсна го Джейсън. — Хайде да си поговорим за плика — плика, който ми предаде чрез нашия общ приятел от „Драй Алпенхойзер“. Кой ти го даде?