Какво ставаше? Защо моторът на колата не работеше? Защо колата не се движеше. Не го ли чуваше жената?
Очите му бяха затворени; отвори ги. Пистолетът! Лежеше в скута му; беше го оставил, за да притисне превръзката… тя го удряше, удряше го! Оръжието отхвръкна на пода; той се наведе да го вземе и тя го бутна, удряйки главата му в прозореца. Вратата й се отвори, жената изскочи навън и хукна. Щеше да избяга! Заложницата му, последната му надежда се отдалечаваше по Льовенщрасе!
Не можеше да остане в колата; не смееше да кара. Беше стоманен капан и в него той бе белязан. Пъхна пистолета и една ролка пластири в джоба си, сграбчи бинта, готов да го притисне до слепоочието си при първото кръвотечение. Излезе и закуцука по тротоара с възможно най-голяма бързина.
Някъде трябваше да има ъгъл, и такси. Щепдекщрасе.
Мари Сен-Жак продължаваше да тича по средата на широкия безлюден булевард, под сенките на уличните лампи и извън тях, и размахваше ръце срещу колите по Льовенщрасе. Те профучаваха край нея. Тя се обръщаше в светлината на фаровете зад гърба й, вдигаше ръце, молеше да й обърнат внимание; колите ускоряваха ход и я отминаваха. Тук бе Цюрих, а през нощта Льовенщрасе бе прекалено широка, прекалено тъмна и прекалено близо до безлюдния парк и река Зиел.
Все пак мъжете в една кола й обърнаха внимание. Предните фарове загаснаха — шофьорът я бе видял в далечината. Той заговори на спътника си на швейцарски немски.
— Може и да е тя. Онзи Шернак живее една-две къщи по-надолу по улицата.
— Спри и я остави да се приближи. Казаха, че е облечена в коприна… тя е.
— Нека се убедим, преди да се обадим по радиото на другите.
Двамата мъже излязоха от колата, пътникът дискретно заобиколи колата и се присъедини към шофьора. Бяха облечени в строги костюми, а лицата им бяха любезни, но сериозни. Имаха вид на бизнесмени. Паникьосаната жена се приближи; двамата тръгнаха бавно към средата на шосето. Шофьорът извика:
— Fräulein! Was ist los?25
— Помогнете ми! — изкрещя тя. — Аз… не говоря немски. Nicht sprechen. Извикайте полицията!… Polizei!
Спътникът на шофьора заговори бавно и с авторитет, като я успокояваше с гласа си.
— Ние сме от полицията — каза на английски. — Züriche Sicherheit26. Не бяхме сигурни, мис. Вие сте жената от „Карийон дю Лак“, нали?
— Да! — извика тя. — Той не искаше да ме пусне! Непрекъснато ме удряше и заплашваше с пистолета си! Беше ужасно!
— А къде е сега?
— Ранен е. Стреляха по него. Аз избягах от колата… той беше в една кола, когато избягах! — Тя посочи надолу към Льовенщрасе. — Ей там. Две къщи — мисля, че точно пред онази. Едно купе. Сиво купе! Той има пистолет.
— Ние също, мис — каза шофьорът. — Елате, качете се отзад. Вие сте в пълна безопасност, ще внимаваме много. А сега побързайте.
Стигнаха до сивото купе и го доближиха бавно, със загасени светлини. Вътре нямаше никой. Но на тротоара и на стълбището на номер 37 се бяха събрали хора, които разговаряха оживено. Спътникът на шофьора се обърна и заговори на изплашената, сгушила се в ъгъла на задната седалка жена.
— Това е жилището на един човек на име Шернак. Той спомена ли нещо за него? Каза ли, че ще отиде да го види?
— Той отиде; накара ме да вляза заедно с него! Той го уби! Той уби онзи стар сакат човек!
— Radioapparat! Schnell!27 — каза спътникът на шофьора и сграбчи микрофона на таблото на колата. — Zwei Straßen nach unten.28
Колата се поднесе напред. Жената се вкопчи в облегалката на предната седалка.
— Какво правите. Там е убит човек!
— А ние трябва да намерим убиеца — каза шофьорът. — Както казахте, той е ранен; вероятно все още е наблизо. Колата ни няма отличителни знаци и можем да го забележим. Разбира се, ще изчакаме да дойде отрядът за разследване, но задълженията ни са съвсем други.
Колата забави ход и зави в паркинг на няколкостотин метра от номер 37 на Льовенщрасе.
Докато шофьорът даваше обяснения, спътникът му говореше по радиотелефона. Откъм таблото бе тихо, после долетяха думите:
— Aufenthalt. Zwanzig Minuten.29
— Шефът ще дойде всеки момент — каза спътникът. — Ще трябва да го изчакаме. Той би желал да поговори с вас.
Мари Сен-Жак се облегна назад на седалката, затвори очи и издиша дълбоко.
— О, боже. Бих пийнала нещо!
Шофьорът се засмя и кимна на спътника си. Той извади от жабката на колата малка бутилка, вдигна я и се усмихна на жената.
— Не сме много изискани, мис. Нямаме чаши, но имаме бренди. За спешна медицинска помощ, разбира се. Мисля, че случаят е такъв. Моля да я приемете.