Колата на убийците се впусна в шеметно преследване по пътя към летище Орли. Джейсън запомни регистрационния й номер и започна да набира втория номер. Ако телефонът в банката не беше зает, Мари щеше да го вдигне, преди още да е иззвънял. Вдигна го.
— Да?
— Видя ли нещо?
— Доста. Нашият човек е Д’Амакур.
12.
Разхождаха се из магазините, минавайки от щанд на щанд. Обаче Мари не се отделяше от широкия прозорец, като непрекъснато държеше под око входа на банката от другата страна на Рю Мадлен.
— Купих ти две шалчета — каза Борн.
— Не трябваше — отговори Мари. — Прекалено скъпи са.
— Вече е почти четири часът. Щом не е излязъл досега, значи няма да си тръгне до края на работното време.
— Сигурно. Ако е имал среща с някого, щеше досега да е излязъл. Но все пак трябваше да разберем.
— Послушай ме какво ти казвам. В момента приятелите му тичат от совалка на совалка на Орли. Няма начин да разберат дали съм на една или друга, защото не знаят какво име използвам.
— Разчитат на онзи от Цюрих да те разпознае.
— Той търси тъмнокос, накуцващ мъж, а не мен. Хайде, нека влезем в банката. Ще ми покажеш Д’Амакур.
— Не можем да го направим — заяви Мари и поклати глава. — Камерите на тавана са широкообхватни. Ако прегледат лентите, могат да те засекат.
— Блондин с очила?
— Или мен. Нали вече бях там; пазачът или секретарката му биха могли да ме разпознаят.
— Нали казваш, че вътре е обичайният безпорядък. Съмнявам се, че ще го направят.
— Могат да им хрумнат хиляди причини да прегледат лентите. — Мари млъкна и стисна ръката на Джейсън, с поглед в банката отвъд прозореца. — Ето го! Този с палтото с черната велурена яка, Д’Амакур.
— Който си дърпа ръкавите?
— Да.
— Видях го. Ще се срещнем в хотела.
— Внимавай. Бъди много внимателен.
— Иди да платиш шалчетата. На щанда най-отзад.
Джейсън излезе от магазина, примигна заслепен от слънцето и потърси пролука в уличното движение, за да мине на отсрещната страна. Но пролука не се появи. Д’Амакур бе завил надясно и крачеше спокойно, явно без да бърза за среща с никого. Напротив, около него витаеше атмосфера на безгрижие.
Борн стигна до ъгъла, пресече на светофара и тръгна на крачка след банкера. Д’Амакур спря пред будка и си купи вечерния вестник. Джейсън го изчака в магазина за спортни стоки и продължи след него, когато банкерът тръгна отново надолу по тротоара.
Отпред се появи кафене със затъмнени стъкла и тежка дървена врата с дебели метални решетки. Отвътре не се виждаше нищо. Беше място, където мъже или жени можеха да изпият питие с други хора, без да бъдат обсъждани. Кафенето бе напълно подходящо място за разговор с Антоан д’Амакур. Джейсън ускори крачка и не след дълго се озова пред банкера. Заговори му на неправилен, американизиран френски, какъвто бе използвал и по телефона.
— Bonjour, monsieur. Je… pense que vous… êtes monsieur d’Amacourt.41 Бих казал, че съм прав, нали?
Банкерът спря. Студените му очи се изпълниха с уплаха и си спомниха. Потръпна в ушитото си по поръчка палто.
— Борн? — прошепна той.
— Вашите приятели сигурно са изпаднали в много неудобно положение. Предполагам, че в момента обикалят цялото летище Орли и се чудят може би дали не сте им дали грешна информация. Може би нарочно.
— Какво? — изплашените очи се разшириха.
— Хайде да влезем тук — предложи Джейсън и стисна здраво Д’Амакур за ръката. — Струва ми се, че трябва да поговорим.
— Не знам абсолютно нищо! Просто изпълнявах изискванията на сметката. Не съм замесен!
— Съжалявам. Първия път, когато разговарях с вас, казахте, че няма да потвърдите нищо относно сметката, за която ви говорех, и че няма да разисквате бизнес с някого, когото не познавате. Но двайсет минути по-късно казахте, че всичко е готово и че ме чакате. Ето това се казва потвърждение, не съм ли прав? Хайде да влезем вътре.
Кафенето представляваше нещо като миниатюрна версия на „Драй Алпенхойзер“. Сепаретата бяха дълбоки, параваните между тях високи, а светлината приглушена. Оттук нататък, естествено, следваха разликите: кафенето на Рю Мадлен бе изцяло във френски дух и вместо бирени бутилки имаше гарафи с вино. Борн помоли за сепаре в ъгъла и келнерът ги настани в едно.
— Поръчайте си нещо за пиене — каза Джейсън. — Ще ви е нужно.
— Щом сте решили… — отговори студено банкерът. — Ще пия уиски.
Донесоха веднага питиетата. Междувременно банкерът извади от добре ушитото си палто пакет цигари, за да запълни с нещо момента, докато чакаха. Борн драсна клечка кибрит и я поднесе близо до лицето му. Много близо.