— Този път никакви глупости — заяви. — Тази вечер си ми на гости, защото има какво да се празнува.
Матия се усмихна едва забележимо.
— Окей — отговори.
Заедно изтриха дъската. Внимаваха нищо да не остане, да няма никаква следа от написаното. Вярно е, че никой не беше в състояние да го разбере, но те вече изпитваха ревност към този резултат, както към прекрасна тайна.
Излязоха от аулата и Матия изгаси осветлението. После се изкачиха по стълбите един зад друг, като се наслаждаваха на малката слава на момента.
Къщата на Алберто се намираше в жилищна зона, същата като тази на Матия, но в противоположната част на града. Матия измина разстоянието в полупразен автобус с чело, залепено за прозореца. Хладната повърхност, допряна до кожата му, го успокояваше, напомняше му превръзката, която майка му поставяше на челото на Микела. Обикновена навлажнена кърпичка, но тя бе достатъчна да я успокои, когато вечер започваха онези атаки, които я караха да трепери и да скърца със зъби. Микела искаше превръзката да й я слага и брат й, казваше го с очи на майка им и тогава той се излягаше до нея на леглото и чакаше да й спрат гърчовете.
Беше си сложил черното яке и ризата. Преди това взе душ и се обръсна. От един магазин за алкохол, в който никога дотогава не бе влизал, купи бутилка червено вино. Избра тази с най-елегантния етикет. Продавачката му я уви във фина хартия и после я постави в сребрист плик. Матия го клатеше напред-назад като махало, докато чакаше някой да му отвори. С крак нагласи изтривалката пред вратата така, че периметърът й да съвпадне точно с чертите на плочите.
Отвори му съпругата на Алберто. Не обърна внимание нито на протегнатата ръка на Матия, нито на плика с бутилката, а го привлече към себе си и го целуна по бузата.
— Не знам какво сте направили вие двамата, но никога не съм виждала Алберто толкова щастлив като тази вечер — прошепна му. — Влизай.
Матия се въздържа да потърка в рамото си ухото, което го засърбя.
— Алби, Матия дойде — извика тя към другата стая или към горния етаж.
Вместо Алберто от коридора се показа синът му Филип. Матия го знаеше от снимката, която баща му държеше на бюрото си. На нея той беше само на няколко месеца и беше пухкав и безличен като всички новородени. Никога не му бе минавало през ума, че може да е пораснал. Някои черти на родителите му се стремяха да си намерят място върху кожата му — прекалено дългата брадичка на Алберто, прихлупените клепачи на майка му. Матия си помисли за жестокия механизъм на растежа, за меките хрущяли, подложени на незабележими, но безпощадни промени и само за миг — за Микела и за нейните черти, замръзнали завинаги онзи ден в парка.
Филип се приближи, въртейки педалите на детско колело като обсебен от демони. Когато забеляза Матия, спря изведнъж и се втренчи стреснат в него, сякаш го бяха хванали да прави нещо забранено. Съпругата на Алберто го хвана за ръката и го свали от колелото.
— Ето го малкото чудовище — каза и натисна носа му.
Матия му се усмихна смутено. Децата го караха да се чувства неловко.
— Да отидем оттатък. Надя вече дойде — продължи жената на Алберто.
— Надя? — попита Матия.
Жената го погледна нервно.
— Да, Надя. Алби не ти ли каза?
— Не.
Настана момент на объркване. Матия не познаваше никаква Надя. Запита се какво значи това, но се страхуваше да разбере.
— Във всеки случай тя е там. Ела.
Докато вървяха към кухнята, Филип изучаваше госта с явно подозрение, скрит зад гърба на майка си и пъхнал в устата си два пръста, вече мокри от слюнка. Матия бе принуден да гледа на друга страна. Спомни си деня, в който бе последвал Аличе по коридор, по-дълъг от този. Гледаше драсканиците на Филип, окачени на стените вместо картини, и внимаваше да не смачка играчките му, разпръснати по пода. Цялата къща, самите стени бяха проникнати от някаква миризма на живот, към която не беше привикнал. Сети се за своя апартамент, където беше толкова лесно да решиш, чисто и просто да не съществуваш. Вече се разкайваше, че е приел поканата за вечеря.
В кухнята Алберто го поздрави сърдечно и той автоматично отговори. Жената, която седеше на масата, стана и му протегна ръка.
— Това е Надя — представи я Алберто. — А той е нашият следващ носител на медала на Фийлдс6.
6
Най-голямата награда в областта на математиката, равностойна на Нобелова награда. Присъжда се от Международния математически съюз на учени до 40-годишна възраст за особени постижения и е учредена от канадския математик Джон Фийлдс (1863–1932). — Б.пр.