— Идвам веднага. Трябва ми само една минута — изрече тя много бързо.
Влезе и затвори вратата, като го остави навън. Имаше нужда да остане няколко мига сама, за да се облече и гримира и да избърше очите си, преди той да забележи. Матия седна на стъпалото срещу входа с гръб към вратата. Изследва градинката, почти съвършената симетрия на ниския плет, който ограждаше малката алея от двете страни, вълнистата му форма, прекъсната по средата на периода на синусоидата. Когато чу изщракването на бравата, се обърна и за миг всичко изглеждаше, както е било — той, който чака Аличе навън, и тя, която излиза усмихната, елегантно облечена, и тръгват по пътя заедно, без определена цел.
Аличе се наведе и го целуна по бузата. За да седне до него, трябваше да се хване за рамото му заради схванатия крак. Той се отдръпна малко настрана. Нямаше къде да се облегнат, затова и двамата седяха, леко наведени напред.
— Бързо дойде — каза Аличе.
— Писмото ти пристигна вчера сутринта.
— Значи не е чак толкова далеч онова място.
Матия наведе глава. Аличе взе дясната му ръка и разтвори дланта му. Той не се възпротиви, защото с нея не трябваше да се срамува от белезите си.
Имаше нови, можеха да се разпознаят като по-тъмни следи сред светлата мрежа на старите. Никой не изглеждаше много пресен, с изключение на един кръгъл ореол, подобен на изгаряне. Аличе прекара върха на показалеца си по него и той едва усети докосването й през всички онези слоеве загрубяла кожа. Остави я да гледа спокойно, защото ръката му разказваше много повече от това, което той можеше да каже на глас.
— Изглеждаше важно — каза Матия.
— Всъщност е.
Той се обърна и я погледна, за да я помоли да продължи.
— Не още — каза Аличе. — Първо да се махнем оттук.
Матия стана пръв, после й подаде ръка да й помогне, както беше правил винаги. Тръгнаха по улицата. Беше трудно да говорят и мислят едновременно, все едно, че двете действия се унищожаваха взаимно.
— Тук — каза Аличе.
Дезактивира алармата на един тъмнозелен джип и Матия си помисли, че е твърде голям за нея.
— Ти ли ще караш? — попита игриво Аличе.
— Не, не умея.
— Шегуваш ли се?
Той сви рамене. Погледнаха се над покрива на колата. Слънцето искреше между тях.
— Там не ми трябва — оправда се той.
Аличе потупа замислено брадичката си с ключа.
— Тогава знам къде трябва да отидем — каза със същия блясък в очите, с който известяваше своите идеи като момиченце.
Качиха се в колата. В жабката нямаше нищо друго, освен два диска, поставени един върху друг с лицевата страна към Матия: „Картини от една изложба“ на Мусоргски и „Сонати“ на Шуберт.
— Отдала си се на класическа музика?
Аличе хвърли бегъл поглед към дисковете. Сбърчи нос.
— Как не. Тези са негови. Мен само ме приспиват.
Матия се преви под колана, който драскаше рамото му, защото беше регулиран за по-нисък човек — вероятно за Аличе, когато седеше там, докато шофираше мъжът й и заедно слушаха класическа музика. Помъчи се да си го представи, после се разсея от надписа върху огледалото за обратно виждане: „Objects in the mirror are closer than they appear“13.
— Фабио, нали? — попита.
Знаеше вече отговора, но искаше да развърже този възел, да стопи това присъствие, мълчаливо и заемащо много място. Струваше му се, че Фабио ги изучава от задната седалка. Съзнаваше, че иначе разговорът между тях ще спре като лодка, заседнала на скалите.
Аличе кимна, сякаш й костваше усилие да говори. Ако му разкажеше всичко — за детето, за кавгата и за ориза, който още си стоеше по ъглите на кухнята, той щеше да реши, че заради това го е извикала. Нямаше вече да повярва на историята с Микела, щеше да си мисли за нея като за жена, изживяваща криза със съпруга си, жена, която се опитва да поднови старите връзки, за да се чувства по-малко сама. За миг се запита дали не е наистина така.
— Имате ли деца?
— Не, нито едно.
— Но защо…
— Остави — прекъсна го Аличе.
Матия млъкна, но не се извини.
— А ти? — каза тя след малко.
13
Objects in the mirror are closer than they appear (англ.) — Обектите в огледалото са по-близо, отколкото изглеждат. — Б.пр.