Сепна се, когато отляво изскочи една тъмна сянка. Един кон се хвърли към стената на бокса и заби зъби в стоманената решетка. Ушите му бяха присвити назад, а бялото на очите блестеше на слабата светлина. Той отстъпи назад и нервността му нарасна. Дали да се престраши да мине покрай бокса? Нали конят не можеше да излезе? Не, беше невъзможно. Той се отдалечи колкото можеше повече от разгневеното животно. Наистина не разбираше много от коне и почти съжали, че беше приел задачата.
Петият бокс от дясната страна — там трябваше да стои тя, Уейт-тил-ю-уин13. „Уейт-тил-ю-уин“ — помисли той и се зачуди как измисляха всички тези странни имена на състезателните коне.
Било съвсем безопасно да влезе при нея, каза мъжът с елегантния костюм, но нервността му се усилваше въпреки всичко.
— Здрасти, конче — прошепна той, когато стигна до мястото. Повдигна се на пръсти, протегна ръка през решетката и я остави да го подуши. Кобилата протегна любопитно муцуната си и той усети топлия й дъх между пръстите си. Муцуната докосна ръката му и продължи нагоре по ръкава на коженото яке. Беше приятно и той веднага се поуспокои. С другата си ръка погали джоба на якето. Усети тънък и продълговат предмет през плата. Беше си там, точно както трябваше.
Той освободи бавно райбера, с който се заключваше вратата на бокса, и я дръпна настрани, за да може да влезе. Кобилата го погледна. Ушите й бяха обърнати напред и той разтълкува това като положителен знак. Той се приближи до нея и я погали по шията. Повдигна гривата й и прочете четирите цифри, които се открояваха върху кафявата козина. Идентификационния номер на коня. Това бяха правилните цифри. Правилният кон. Той трябваше да бъде напълно сигурен. Дори не смееше да помисли какво щеше да стане, ако нещо се обърка.
Пъхна ръка в джоба си и извади спринцовката с яркозеления етикет. Хвана я между пръстите на лявата си ръка, а с другата стисна сбруята на коня. После всичко стана бързо. С решително движение заби иглата в шията на кобилата. Тя потрепна, но остана спокойна. Той се погрижи да инжектира цялата течност, после издърпа бързо канюлата и постави пластмасовата капачка. След като потупа бързо кобилата два пъти по шията, той излезе от бокса и притича до вратата. Всичко беше минало по план.
19 септември 2012 година
След лятото дойде есента.
А с есента дойде преместването в комуната.
С преместването дойдоха и болката, и буцата в стомаха. Както винаги.
Казах на мама, но тя не разбираше. Или може би просто не й се занимаваше да се опита да разбере, защото тогава щеше да се наложи да вземе някакви мерки.
С взрян някъде в далечината поглед тя сложи ръка на корема ми. После поклати глава и ми даде да пия нещо.
Тя не ми даде друго освен самота, а всичко, от което имах нужда, беше прегръдка. Няколко думи:
— Всичко ще се оправи. Аз съм до теб.
Но думите, за които жадувах, и топлината не идваха, защото тя искаше да бъде при другите, при възрастните.
Аз ставах все по-прозрачна, очертанията ми избледняваха все повече в очите на онази, която трябваше да ме вижда по-ясно от всички.
Ти също ли беше прозрачен, скъпи братко? Заличен заради отсъствието на майка ни?
Въпреки всичко боклата в корема ми продължи да бъде част от онова място — храма на себеосъществяването, но след време спрях да се ослушвам за нея.
Вратата на агенцията за недвижими имоти се затръшна зад Евелина Улсдотер. Тя потрепери и се уви по-плътно с палтото. С една голяма крачка прескочи пряспата на тротоара и пресече по диагонал улица „Вингордсгатан“, където живееха. Веднага след като Юханес замина, тя се обади на брокера и настоя да си уговори среща с него. Искаше да приключи с всичко наведнъж. Хората, които бяха купили апартамента, бяха двойка, току-що преместила се в Стокхолм. Бяха малко по-млади от нея и се държаха за ръце, когато подписваха договора. Засмяха се тихичко, целунаха се. Говореха как ще обзаведат апартамента. Коя ще бъде стаята на бъдещото им дете.
Докато се качваше с асансьора, тя се облегна на стената и си пое дълбоко въздух няколко пъти. Помисли, че животът в този апартамент скоро щеше да бъде част от миналото. Беше време за нов етап. Отражението й в огледалото на отсрещната стена на асансьора беше на една Евелина с тъмни кръгове под очите. Тя сви лицето си в гримаса и помисли, че вината е на осветлението. Изведнъж телефонът в чантата й издрънча. Есемес.