Жената на Сиверт излезе в антрето с бяла порцеланова чаша в ръка. Подаде я на Алмен. Той я взе и погледна в чашата. Изглеждаше, сякаш някой вече е пил от нея.
— Ужасно съжалявам, но усещам, че стомахът ми няма да понесе повече кафе — Той поглади многозначително корема си и подаде чашата на Сиверт.
— Няма нищо, аз мога да го изпия — каза той и поднесе чашата към устните си. Последва шумно сърбане.
— Какво правихте на Бъдни вечер? — попита Алмен.
— Бяхме си вкъщи с бабата. Обядвахме обичайните ястия за Бъдни вечер. Кюфтета, кренвиршчета, херинга и салата от червено цвекло. Нищо купешко, всичко трябва да бъде домашно приготвено. Моята баба ги може тези неща. Пийнахме и по някоя чашка шнапс, но не прекалено много, не. — Сиверт ги погледна и поклати глава. — После гледахме „Доналд Дък“. Винаги сме го гледали, дори да не сме имали деца или внуци на гости, които да искат — това си е част от традицията някак си.
Той говореше високо и ръкомахаше.
— Видяхте ли или чухте ли нещо по-различно наоколо? — попита Алмен.
— Не, нищо по-различно. Целия ден си седяхме вкъщи, нали валеше сняг и ни се струваше, че никога повече няма да излезем — каза Сиверт и прокара ръка под носа си.
— Разбрахме, че вие отговаряте за почистването на снега тук в Сколбу, вярно ли е?
— Да, в обичайните случаи, но не и на Бъдни вечер.
— Как така?
— Прехвърлихме почистването на снега на друг, за да можем поне веднъж да си починем. Откакто живеем тук в Сколбу, не е валяло толкова много сняг, колкото се изсипа тази година, а ние отдавна живеем тук, така да знаете. Това лято ще станат четирийсет години. Тази зима вече сме спечелили колкото за няколко сезона.
Алмен погледна към Яна, която стоеше разкрачена и беше насочила цялото си внимание към мъжа. Стори му се, че е бледа и изморена. Измъчена. Не беше нужно да идва с него, но самата тя настоя.
— Кой пое грижата вместо вас? — попита Алмен.
Изражението на Сиверт стана по-сериозно.
— Густавсон — онзи, който кара снегорина в Лингарьо. Обикновено се заместваме един друг, когато някой иска да бъде свободен. Между другото той сам предложи, дължал ми една услуга, така каза. Не следя кой е чистил сняг повече пъти, но сигурно е имал право. Е, разбира се, погледнах през прозореца, за да съм сигурен, че го прави както трябва, но естествено, че… той направи много обиколки, а не можех непрекъснато да проверявам.
Към бръчките на лицето му се добави една тревожна.
— Но после Густавсон се обади и попита дали не мога да направя една обиколка по-късно вечерта; възникнал проблем със снегорина, така каза. Аз направих една обиколка към седем и вече беше спряло да вали. Дотогава със сигурност съм бил изтрезнял от шнапса. И не минах по алеята към дома на Сандин, нали бяхте преградили там — побърза да добави мъжът.
— Какво е малкото име на Густавсон?
— Хенри, Хенри Густавсон.
— Имате ли телефонния му номер?
Сиверт стисна устни.
— Каза, че си сменил номера, по-късно щял да ми го даде, защото не го знаел наизуст.
Яна направи крачка към него.
— Ако ви се е обадил, номерът би трябвало да се е запазил в телефона — каза тя и се изкашля в ръкава на якето си.
— В този ли? Винаги съм се чудил къде се виждат номерата, за които всички говорят.
Мъжът се протегна за слушалката на един светлосив бакелитен телефон с шайба. Алмен се усмихна вътрешно на хората, които още държаха на старата техника.
— Разбирам — каза Яна. — Не се безпокойте. Ще проверим в „Телия“. Защото вие сте техен абонат, нали?
— Да, не можем да се доверим на друг, освен на „Телеверкет“24, в никакъв случай. Скъпо е, а и никога не ми е било съвсем ясно за какво толкова ни искат пари. Но винаги са си вършили работата, затова няма да ги сменяме.
— Благодарим за информацията. Не се колебайте да се свържете с нас, ако се сетите за нещо, което предполагате, че може да ни бъде от полза. Дори да не мислите, че е от значение, може да се окаже решаващо за разследването — каза Алмен и подаде една визитна картичка на мъжа, който я огледа внимателно и я пъхна в джоба на гърдите си. После двамата му благодариха и излязоха.
— Струва си да поговорим с този Густавсон — каза Алмен, когато седнаха в колата. — Най-вероятно е бил в близост до къщата на Монс Сандин в най-важните часове.
— Нещо ми подсказва, че трудно ще го открием — каза Яна.
19 септември 2012 година
Изскочих от зимника и дотичах до странното дърво.
Нали си спомняш онова дърво с игличките, което всъщност приличаше на храст? То беше нашето място за игри и скривалище.
24
„Телеверкет“ е бивша държавна служба, отговаряла за шведската телеграфна, телефонна и мобилна мрежа. Днес стационарните и мобилни телефонни услуги и интернет услугите са поети от оператора „Телия“. — Б.пр.