Точно то ни даде дървеното сърце, помниш ли?
Дълго седях там, докато се престраша да се върна в къщата.
Злото беше дошло в комуната. Беше сложило край на играта и беше угасило светлинните в малките очи. Завинаги, както осъзнавам сега.
Оттогава пред очите ми е сцената в зимника. Всеки ден.
Знаеш ли, че продължавам да се обвинявам?
Обвинявам се. Въпреки че бях само едно дете.
Но така и не ми хрумна да изтичам, за да доведа някой възрастен. Сигурно съм смятала, че вратата към тяхната помощ е била затворена.
След онази случка вече нищо не беше същото. Над комуната се спусна някаква тревожност. Мама започна да се влошава и се наложи да се преместим при баба.
С теб се измъкнахме от злото, но всеки ден се питах какво се е случило с приятеля ни.
Той не спираше да ми липсва, все пак между нас имаше нещо като любов. Любов, каквато могат да изпитват само децата.
Но след време се почувствах по-добре.
Времето не лекува, но притъпява болката.
Юхан Рока успя да улови един от последните слънчеви лъчи, които се прокрадваха между клоните на оголелите дървета на „Пиаца Санто Спирито“. Двата часа сън в самолета бяха направили чудеса, а бавната разходка по брега на река Арно беше раздвижила схванатото му от пътуването тяло. По площада се разхождаха почиващи по Коледа италианци. Някои сами, други — хванати за ръка. Никой не изглеждаше да бърза. Рока ги погледна и си помисли, че много обича да пътува. Да се настани на ново място и да събере нови впечатления.
Той мина бавно по дългата страна на площада. Масите на открито на ресторантите зееха празни, защото беше зима. Той се унесе в мечти за вечерното лятно слънце и си представи, че тези маси са пълни с вечерящи посетители. Следващото лято може би и той щеше да седи там. Може би с Анхелика. Нещо трепна в стомаха му при тази мисъл. Беше изтръгнат рязко от мечтите си, когато мина покрай една tabaccheria25. Щендерите за вестници и списания бяха пълни със заглавия за съдбата на Монс Сандин и Хена Педершен. Пишеше La morte al nord. Смъртта на север.
Той обърна гръб на гъмжащия от хора площад и сви по една уличка, а тишината го обгърна. Чуваха се само стъпките, които отекваха от каменните сгради. След няколко пресечки стигна до тратория26 „Куатро леони“, където щеше да се срещне с Каролина, шведската приятелка на Хена. Беше я видял на снимка и беше научил най-основното за нея. Каролина живееше в Италия от десет години и работеше като психиатър към една болница във Флоренция.
Той я видя още щом влезе в ресторанта. Седеше до масата в дъното. Осветлението беше приглушено, а на покривките на червени и бели карета имаше свещи в месингови свещници. Не бяха много посетителите, които имаха същите планове за вечеря като тях: бяха заети само още две маси.
Каролина стана и му подаде ръка. Беше с една глава по-ниска, отколкото си беше представял, но иначе приличаше на жената от снимката. Може би малко по-изморена. Имаше тесен нос и малка уста. Сините й очи бяха дискретно оградени от металните рамки на очилата. Беше вдигнала дългата си светла коса в небрежен кок.
Рока не можеше да реши дали е привлекателна, или не.
Той издърпа един стол. Въпреки че изглеждаше нов, столът изскърца обезпокоително, когато Рока се настани до масата.
— Съжалявам за случилото се — каза той. — Сигурно ви е тежко. Доколкото разбрах от Монс Сандин, двете с Хена сте били близки.
Каролина се отпусна тежко на стола и отговори:
— Тя беше една от най-добрите ми приятелки. Откакто това се случи, съм като зомбирана. Чета шведските новинарски сайтове. Размишлявам кой може да го е извършил. Имате ли някаква представа?
— Не. Знаем само, че извършителят е избрал най-подходящия ден и че е умеел да се придвижва в сняг. В Худиксвал не е валяло толкова много сняг от трийсет години.
Каролина се усмихна накриво.
— Извършителят, казвате — започна тя. — Откъде знаете, че е мъж?
— Извинете. Разбира се, че не знаем. Но статистиката се опитва да ни убеди. Поддържахте ли често контакт с Хена?
— Не колкото преди, откакто тя се премести в Швеция. Чувахме се един-два пъти седмично. За последно разговаряхме няколко дни преди Коледа.
Каролина свали очилата и разтри лицето си.
— Забелязахте ли нещо странно, нещо по-различно? — попита Рока.
25
Будка или магазинче за цигари и тютюнени изделия, където често се продават и вестници, списания и захарни изделия (ит.). — Б.пр.