— Мога ли да ви помогна? След пет минути затваряме.
Гласът на продавачката, която говореше английски с италиански акцент, звучеше любезно, когато тя се приближи до Рока, който стоеше и разлистваше списанията на етажерката. Списания, излизащи веднъж в месеца или всяка седмица, бяха наблъскани съвсем безразборно.
— Ъъъ… да. Търся „Венити Феър“ — каза той.
— От Швеция сте, нали? — попита жената. — По акцента ви личи. Съжалявам, но продадохме последния брой точно след убийството на жената на Монс Сандин. Флорентинците са луди по Сандин.
„Откачени италиански запалянковци“ — помисли си Рока.
— По дяволите, списанието ми трябва — каза той. — Водя разследването на убийството, за което говорите.
Продавачката го изгледа изненадано и Рока веднага осъзна колко неправдоподобно звучеше това, като се имаше предвид външният му вид. В цивилни дрехи, с дънки, тениска и пухено яке отгоре. Твърдеше, че е полицай, и търсеше италианско лайфстайл списание, защото то може би щеше да му помогне в едно разследване на убийство, за което отговаряше. Той порови в джобовете си за полицейската значка. После се сети, че я остави в хотела. Може би така беше по-добре.
— Не приличате на никого от полицаите, които съм виждала — рече жената. — Но днес е щастливият ви ден.
Тя отиде до касата и взе една ръчна чанта, която беше сложена на рафт под щанда. Отвори я и извади един брой от списанието.
— Запазих го за себе си, но вече съм го прочела. Ще ви го дам, ако искате. Ако смятате, че може да помогне. Хубаво интервю между другото. — Тя подаде списанието на Рока.
— Не знам как бих могъл да ви се отблагодаря — отговори той.
„Какво ще кажете за по чашка тази вечер?“ — помисли инстинктивно, но отхвърли това хрумване.
— Няма нужда да ми благодарите. Посещението ви в книжарницата беше незабравимо. — Тя му се усмихна. — Успех и весело посрещане на Нова година, между другото.
Рока погледна списанието. Корицата беше на коледна тематика и със снимка в близък план на Монс и Хена, плътно един до друг. Монс беше сниман в анфас и се усмихваше право в обектива. Хена беше обърнала лице настрани и погледът й беше сведен. Устните й бяха леко нацупени, без да изглежда престорено. Беше много красива.
До снимката пишеше: Natale in casa Sandin, intervista esclusiva27. Фонът беше червен. Не коледно червен, а по-скоро с цвета на тъмночервена кръв. Над снимката пишеше „Венити Феър“ с бели главни букви.
— Може ли да ви помоля за една услуга? — попита Рока.
Жената погледна към часовника си и му отправи престорено строга гримаса.
— На италиански знам само „Роко Сифреди“ — каза той. — Не мисля, че ще ми свърши много работа. Можете ли да ми помогнете да разбера интервюто?
Рока затаи дъх. Беше рискувал. Тя го погледна с големите си кафяви очи. Весели очи.
— Кой може да откаже на един шведски полицай? — каза тя и намигна.
Интервюто беше доста повърхностно, поне в по-голямата си част. Журналистът беше задал въпроси за края на кариерата на Монс, за преместването в Швеция и посрещането на Коледа. Всичко това, илюстрирано със снимки от къщата в Сколбу. Уютно описание на шведската мечта, чисто и просто. Единственото, което направи впечатление на Рока, беше, че Монс беше толкова искрен. Беше разказал, че смята да се облече като Дядо Коледа и да изненада децата си — веднага след „Доналд Дък“. Точно както правел баща му, когато той бил малък. Рока си помисли, че всички, на които им се е искало да премахнат Хена, преоблечени като Дядо Коледа, са знаели точно кога да почукат на вратата. Ако тези потенциални извършители са знаели италиански, разбира се, и освен това са чели „Венити Феър“. Рока поклати глава, когато осъзна колко неправдоподобно е заключението му.
Той излезе от книжарницата със списанието в ръка и тръгна към хотела. Беше много студено и той се загърна още по-плътно с черното си яке. Спомни си за Анхелика и нещо трепна в гърдите му. Що за чувство беше това? Тя липсваше ли му? Така изглеждаше за съжаление. Или поне тялото й му липсваше. Топлината, нежността. Усещането да бъде близо до нея, вътре в нея. А тя скоро щеше да се върне в Аржентина. Той щеше да й звънне, щом се върне в Худиксвал.
На една пресечка от хотела Рока видя ресторант. Забеляза го, защото имаше широки прозорци и се различаваше от околните заведения. На едно от стъклата беше написано името на ресторанта със сиви, засукани букви: „Фратели“. Той се спря отвън. Нямаше много хора. Някои седяха на столовете до бара, които бяха обърнати към улицата. Погледът му беше привлечен от седящата там жена. Тя му беше позната. Седеше, опряла лакти на масата и с брадичка върху ръцете. Светлата й коса беше вързана на опашка, а погледът й беше съсредоточен върху нещо в далечината. Не можеше да се сети къде я е виждал. Доколкото си спомняше, не беше от жените, с които беше имал интимни контакти. После призна неохотно пред себе си, че не беше възможно да помни всички, с които е спал. Осъзна, че стои и я зяпа. Жената вдигна глава и задържа погледа си върху него за една десета от секундата по-дълго от необходимото, а после бързо извърна глава и заговори въодушевено със сътрапезника си. И тя ли го беше познала? Трудно беше да се каже.