Фаровете показваха прав участък и той натисна газта. Сега се движеше със сто и двайсет километра в час по тесния път. През седалката усещаше как окачването на колата поемаше неравностите в пътя. Преглътна. Бирата, която изпи при Петер, беше прекалено хубава и той изпи още една. А после още една. Оказа се неочаквано лесно за малко да заглуши урагана от чувства, които през цялото време бушуваха в него. Знаеше, че нямаше да се поколебае да изпие още една. И още една. Ако не си намираше занимания.
Обзе го тъга и той отпусна педала за газта. Не беше това, че му липсваха Хена или децата. Нито пък приятелите. Той се опита да не обръща внимание на чувството, но не успя. Изруга тихо. Дори и сега не можеше да спре да мисли за една друга жена. Сигурно имаше нещо сбъркано в него. Той наби рязко спирачките, а после сви по една отбивка. Взе телефона. Погледна го. Размисли дали да не последва импулса си, но остави отново телефона на седалката. Трябваше да има някакви граници.
19 септември 2012 година
Нямам много спомени от времето, прекарано с теб, скъпи братко. Но всичките ми спомени са сърдечни и на тях се уповавам сега.
След време ти изчезна и ни остави с баба. Не беше по твое желание, но изчезна.
Беше сутрин, един ранен есенен ден. Нещата не бяха както обикновено, веднага се усещаше. Видях го в погледа на баба, когато тя хвана ръцете ни. Разказа ни, въпреки че не искаше. Въпреки че ние не искахме да чуем.
Щял да дойде един мъж. Един мъж от Америка. Той бил твоят баща и ти трябвало да отидеш с него. Дори не знаехме, че имаш различен баща от мен.
Тогава, в детството ни, ми беше трудно да разбера пълното значение на това, че ще изчезнеш. Но това беше сбогуване.
Ти пищеше.
Аз мълчах.
Обични братко.
Спомените са малко, но ти винаги си с мен.
Пазиш ли своята половина от дървеното сърце?
28 декември 2012 година
Юхан Рока добре съзнаваше, че не всеки полицейски инспектор получава правото да закусва с изглед към Il Duomo28.
Ако обърнеше поглед на другата страна, виждаше най-прочутия мост във Флоренция, „Понте Векио“. Той лежеше на две солидни колони, обгърнати от течащите води на реката Арно. По протежение на страните му бяха построени къщички със зелени капаци на прозорците и още по това време на деня се различаваха туристи, преминаващи по моста от единия до другия бряг на реката. Предишния ден един весел англичанин му беше разказал легендата за моста. По време на Втората световна война германците нарочно избягвали да пускат бомби точно над „Понте Векио“. Смятали го за прекалено красив, а всички останали мостове над реката Арно били сринати до основи.
Рока си помисли, че трябва да използва случая. Затова си позволи да напълни чинията си с яйца, бекон, колбаси и сирена, а най-отгоре сложи две прясно изпечени кифли с ванилов крем. След това седна на един от кожените фотьойли в най-отдалечения край на ресторанта и се обади в полицейския участък на Худиксвал.
— Как я карате там горе? — попита той, когато вдигнаха още на първото иззвъняване. — Самият аз седя и се наслаждавам на факта, че данъкоплатците плащат командировката ми в страната на хубавата храна и виното.
По телефона се чу неувереното хихикане на Пеле Алмен и Ялмар Албинсон. Смехът на Рока секна, когато той осъзна очевидното — че шегата трябваше да си остане между изключително прямите джуджета в главата му.
— Шегата настрана — продължи той. — Вчера се срещнах с Каролина Вернершон. Тя разказа за миналото на Хена каквото знаеше. Няколко дребни следи, но ми се струват неясни.
— Значи упадъчен живот, прекаран в самота — каза Ялмар.
— Самотен, упадъчен, но най-вече необичаен. Като малка е видяла твърде странни неща, поне това е сигурно. Насилие и какво ли не. Престъпници, наркомани и хипита — всичките под един покрив. Единственото, в което се чувствам по-убеден, е, че извършителят може да бъде открит в миналото й — каза Рока.
— Е, да, къде иначе? — засмя се Алмен.
— Разбираш какво искам да кажа — някой, когото е познавала, преди да се запознае с Монс — обясни Рока. — Днес се надявам да се срещна с една жена, у която Хена е живяла тук във Флоренция — Джулия Тереза. Освен това мога да съобщя, че прочетох последния брой на „Венити Феър“. Там плановете на семейство Сандин за посрещането на Коледа са описани с подробности. Всички, които са прочели списанието, са знаели, че Хена ще бъде сама вкъщи с децата.