— А какъв цвят е снегоринът на Густавсон? — попита Алмен.
— Червен е — каза Сиверт. — Марка „Маси Фъргюсън“, точно като моя. Купувам само най-доброто.
— Но предполагате, че именно Густавсон се е блъснал в стълба, това ли искате да кажете?
— Да. — Ама че тъпак!
Алмен поклати глава. Но в същото време беше удивен, че криминалистите не са открили резката, за която говореше Сиверт Першон. Бяха прекарали четири дни край къщата и бяха претърсили всеки квадратен сантиметър от парцела.
— Ще отидем да погледнем стълба на портата. Благодаря, че се обадихте — каза той и слезе от колата.
29 декември 2012 година
Юхан Рока погледна през прозореца към колите в съседната лента. Сутрешните задръствания на излизане от Флоренция бяха ужасни. Той седеше в автобуса на път към летището в Пиза. В автобуса също беше тясно и той се опита да намери удобно положение на седалката до един възрастен господин с телосложение като неговото.
Мисълта за събитията в комуната не му излизаше от ума. Дрога и духовност. Криминално проявени. Забравени деца. Насилие. А и цялата идея за комуните. Толкова чужда. Предмет на толкова митове.
Един от общите им приятели с Виктор живееше в комуна. Но според описанията му на живота там тази комуна нямаше нищо общо с порядките през седемдесетте и осемдесетте. Приятелят им имаше най-обикновена работа и собствен апартамент там.
Рока усети вибрация в предния джоб на дънките си. Плъзна надолу ръката си, колкото можа по-дискретно, за да извади телефона. Съобщение.
Приятно ми беше, че се видяхме. Чувам, че имаш много работа, но дай знак, ако имаш време за по една бира набързо някоя вечер. Петер
„Петер Кранс — помисли си Рока. — Защо не. Малко доброволен социален живот.“ Той погледна часовника си. Щяха да успеят да отидат на бар още тази вечер. Той написа бързо:
Можеш ли тази вечер? В „Дъ Бел“ В девет!
Отговорът дойде веднага и се уговориха за същата вечер. Той се облегна колкото можа по-назад на седалката и прегледа последните есемеси. Тогава отново усети засмукването в стомаха. Без много-много да се замисля, можеше да го определи като тъга. Може би едновременно тъга и желание. Най-вече желание. Или не? Той писа на Анхелика.
Искам да те видя. Само теб, не дрехите ти.
Така си беше. Рока се усмихна на себе си. Тя отговори веднага:
Но тогава ще замръзна…
Той си я представи — как голото и крехко създание се свива от студ. И как после се обръща към него и погалва облите си гърди и твърдите зърна, докато го гледа с копнеж.
Полицаят ще те сгрее — написа той в отговор.
Кръвта му веднага се стече между краката и платът на панталоните започна да му опъва. Той погледна с крайчеца на окото си към мъжа до себе си. Спеше.
Довечера? Моля те! Искам пак да правим секс. И пак. И пак…
Той изруга, че вече беше обещал на Петер да се видят.
Имам по-добро предложение. Закуска утре вместо това? У нас?
Той се втренчи в екрана, зачака отговора. Този път той не дойде веднага. Рока погледна навън и видя капките, които се стичаха по страничното стъкло, а от колоните на автобуса се носеше добре позната песен — Un ’estate Italiana32. Джана Нанини и Едоардо Бенато, ако паметта не му изневеряваше. Мислите го върнаха назад във времето — към 1990 година. Световното първенство по футбол в Италия. Лято и прежурящо слънце навън, но той седя вътре, в продължение на две седмици се беше барикадирал на дивана. С приятелите от отбора по футбол. Това беше преди двайсет и две години. Той облегна глава на облегалката и се усмихна, когато си помисли, че Анхелика дори не е била родена по онова време. Телефонът завибрира в ръката му.
Става. Ще донеса нещо за ядене. Няма да останеш разочарован… Прегръдки и целувки.
Тресеше я от високата температура. Яна Вайсман нагласи радиатора на най-високата степен и придърпа пухената завивка до брадичката си. Погледна часовника. Беше спала петнайсет часа. Всъщност нямаше време за това, но колкото и да не й се искаше, един вирус беше на път да я надвие.
Тя отиде в кухнята, увита със завивката. Напълни най-голямата чаша, която намери, с портокалов сок, и усети бодежи и парене в гърлото, когато изгълта напитката на големи глътки. После пусна завивката на пода и влезе в банята. Трябваше да свърши нещо, което отдавна отлагаше. Отвори шкафа, а после отпусна глава и затвори очи. Миг колебание, след това взе решение.