— Само искам да те предупредя — каза Пеле Алмен. — Бенгтсон ще те помоли да започнеш по-рано, да ръководиш разследването. Явно всички други следователи са в отпуска или са заети с нещо друго. Добре дошъл в Йевлеборгска област.
— Бенгтсон?
За миг Рока си помисли, че напълно се е объркал, но след това си възвърна увереността. Антонсон беше името на шефа на криминалния отдел.
— Ингрид Бенгтсон е най-голямата шефка — поясни Алмен. — Или „голяма“ може би е силно казано, сигурно ти стига само до пъпа. Тя замести Антонсон, който те назначи. Нали той почина.
— Какво? — възкликна Рока и седна на един от белите дървени столове до кухненската маса. — Не съм чул нищо за това. Какво се е случило?
— Сърдечен удар — отвърна Алмен. — Няколко дни преди Бъдни вечер.
Рока се втренчи в масата. Защо не беше получил тази информация?
— Горкият човек. Какво е настроението в участъка?
— Ако съм честен — горе-долу — каза Алмен. — Хората са притеснени. Ингрид Бенгтсон е… ами, ще те оставя да си съставиш собствено мнение.
Приключиха разговора и Рока се облегна на стола. Значи нова шефка. Но освен това: някой убил жената на Монс Сандин. В Худиксвал, на родния му терен. Рока осъзна, че новата му длъжност ще предполага повече усилия, отколкото изобщо беше предполагал.
Той отвори браузъра на телефона и отвори последната новинарска емисия на Шведската телевизия. Убийството в Сколбу се разискваше надълго и нашироко като първа новина. Дежурният инспектор в Йевле говореше лаконично в микрофона на журналиста. Каза очакваното. Нямало заподозрян. Нищо за оръжието на убийството. И все още не назоваваше жертвата. Всеки път се позоваваше на следствената тайна.
Рока предположи, че вече са тръгнали слухове. Скоро щеше да се наложи да потвърдят какво е сполетяло любимеца на цяла Швеция.
19 септември 2012 година
Скъпи, братко,
Седя с химикалката пред празния лист и се питам как да успея да ти обясня. Искам да разбереш защо се получи така и това е единственият ми шанс.
Сигурно се чудиш защо се обръщам точно към теб. Но съм изправена пред един факт: въпреки че не сме се виждали от цяла вечност, само на теб мога да разчитам.
Тук във Флоренция е есен, а животът ми ще се промени. Въпреки че често са ме изтръгвали с корените, трудно приемам промените.
Парадокс.
Или може би напълно логично обяснение?
Няма значение. Ако се върна назад към времето, когато започна всичко, или може би когато приключи, ме боли. Но когато сме деца, не можем да повлияем на случващото се. Децата никога нямат вина.
Въпреки това събитията в живота ни правят такива, каквито сме, и ни отвеждат до мястото, където се намираме, тук, в пози момент.
Но не трябва да се тревожиш, а ако зависи от мен, не искам да губиш време в тъга. Мисля, че всичко, което се случва, има някакъв смисъл.
Утеха?
Или истина?
Пиша ти това писмо като мярка за сигурност. Ако нещо се случи, или по-скоро когато нещо се случи, искам да знаеш какво да направиш. Защото когато прочетеш писмото, от двама ни ще си останал само ти.
25 декември 2012 година
Яна Вайсман затвори вратата на зелената дървена къща зад себе си и излезе на двора. Навалелият сняг стигаше до глезените й и веднага се просмука в тънкия плат на маратонките. Тя пробяга през двора, излезе на улица „Луцгатан“ и продължи по току-що изчистената от снегорина „Стургатан“. Часът беше шест без петнайсет сутринта, в този ден както във всички останали. Най-накрая беше спряло да вали сняг и звездите се открояваха ясно върху тъмното небе.
След няколко минути тя стигна до хотел „Стадсхотелет“. Едва успя да реагира, когато една врата се отвори и някакъв мъж излезе на тротоара пред нея, като се олюляваше. Тя се блъсна в него от едната му страна.
— Защо не гледате къде вървите! — изсъска Яна и направи крачка встрани.
— Щом си излязла да тичаш по това време и точно в този ден от годината, вината си е твоя. Успокой топката, маце — каза завалено мъжът.
Яна го изгледа и пак затича, като в същото време изпита странното усещане, че вече го е виждала. Отхвърли тази мисъл и се опита да се концентрира върху „Enjoy the Silence“2 на „Депеш Мод“, която кънтеше в слушалките й. Бягането беше нейният отдушник. Усещането, когато стъпките и ударите на сърцето намираха правилната честота, отхвърляше всички ненужни мисли и й помагаше да се съсредоточи. Но тази сутрин не се получаваше. Споменът за случилото се предишната вечер надделяваше.