Всичко започна, когато колегите от отдел „Опазване на обществения ред“ в полицията я извикаха. За нея нямаше значение, че е Бъдни вечер. Точно обратното, изпита облекчение. Всичко в тази част от годината беше пригодено за другите, не за нея. В центъра на града, по телевизията, във вестниците. Весели семейства. Деца. Навсякъде Коледа. Работата изсмукваше от тялото й тъгата и безпокойството, които я завладяваха.
С другия криминалист веднага разбраха, че не става въпрос за рутинна задача. Щяха да работят по случай, който щеше да засегне цялата страна и целия свят на футбола. Но именно предизвикателствата движеха Яна и в колата на път към Сколбу тя се затвори в балона на професионализма. Представи си мястото на престъплението. Настрои се умствено, за да може да забележи подробности и отклонения от нормалното и очакваното.
Но никакви представи на света не можеха да я подготвят за гледката, когато влезе в къщата и отвори вратата на банята. Светлата, чиста кожа на фона на тъмночервения цвят наоколо с неговата безвъзвратност. Вътрешности и разпорено тяло насред локва от кръв.
All I ever wanted, all I ever needed3 — нежният и леко тъжен глас проникваше в ушите й. Тя забави крачка. Тръгна. Спря. Наведе се напред, опряла ръце на коленете си. Белите й дробове се свиваха в отчаяни опити да поемат повече кислород.
Яна виждаше Хена пред себе си и колкото и да искаше, не можеше да забрави гледката. Животът й беше завършил със същинска касапница, но не това беше най-отвратителното. Яна беше виждала такива неща и преди. Най-лошото беше, че Хена беше усмихната. Че изглеждаше доволна — сега, когато никой никога нямаше да може да я върне към живота.
Тя принуди краката си да продължат напред. Накара ходилата си да удрят все по-бързо по изчистената от сняг алея около езерото Лилфиерден. Гневът нарастваше в нея и всяка стъпка беше като камшичен удар, който я караше да тича още по-целенасочено и хладнокръвно. Тя пробяга последните няколко километра по обратния път до къщата по-бързо от всякога.
Влезе с последни сили в антрето и се свлече на пода. Отдалеч чу гъргорещ звук и веднага при нея се озова Ардженто, нейният сребрист котарак от породата Корниш Рекс. Отърка се в краката й и я погледна със зелените си очи. Присъствието на котарака накара Яна да забрави за малко всички останали чувства. Тя протегна ръка, за да го погали по гърба. Красивият Ардженто. Блясъкът на вълнистата козина отдавна беше угаснал, а ребрата се брояха под дланта й. Сега се усещаха още повече. Против волята си тя призна пред себе си, че е време отново да го заведе на ветеринар. След празниците. Проклетите празници.
Тя съблече спортния екип и влезе в душкабината. Дишането й още не се беше успокоило. Не и като друг път. Усили струята на максимум, остави черната си коса да образува мокра драперия пред лицето й и затвори очи. Хена изплува отново в съзнанието й. Усмивката беше още по-ясна. Яна удари тила си във фаянсовите плочки и подложи гърдите си под ударите на струйките. Презрението към злото надделяваше все повече. Но тя имаше предимството да знае, че злото винаги има слаба страна, колкото и дребна и незначителна да изглежда, а тя щеше да я открие.
Отпусна ръце покрай тялото си. Припари й зад спуснатите клепачи и скръбта се надигна. Докато водата шуртеше по лицето й, тя даде воля на сълзите си.
В Худиксвал емблемата на полицията стои върху продълговата, жълта тухлена сграда. Западнала и грозна според мнозина, а Юхан Рока беше склонен да се съгласи с тях. Ако сградата се гледа от юг, главният вход се намира в най-отдалечения край и точно там Рока си беше уговорил среща с Ингрид Бенгтсон, новата шефка на криминалния отдел. Забеляза я още докато влизаше през сините стъклени врати.
— Юхан Рока — каза той и стисна протегнатата й ръка. — Повикахте ме малко по-рано от планираното.
— Аз съм Ингрид Бенгтсон, добре дошъл — каза тя, когато стисна ръката му в отговор и вдигна поглед към лицето му. Отначало погледът й му се стори напрегнат, но след това на лицето й се разля усмивка. Косата й беше руса, а бретонът — разрошен. Рока веднага помисли за прическите, които бяха на мода през осемдесетте, и преглътна един коментар, който беше започнал да се оформя безмилостно на езика му. По-добре да го дава по-кротко. Да я опознае. Не всички имаха същото чувство за хумор като него. Далеч не всички, което може би беше добре. Той й се усмихна, колкото можеше по-широко, и в същото време съблече пухеното си яке и го преметна през ръката си.