Мъжът изброяваше на пръсти всички хиподруми в околността.
— Знаете ли дали често е печелил? — попита Рока.
— Енстрьом разбира от коне. Това трябва да ви е ясно. Нали спечели триста бона на втория ден на Коледа — каза мъжът. — Дуеше се като пуяк.
В ума на Рока изникна споменът за удостоверението за печалба в дома на Енстрьом.
— Видяхте ли дали е разговарял с някой непознат на хиподрума тогава? — попита Алмен.
Мъжът се облегна на стола и се залюля, а в същото време извади кутийка със снюс и изпсува, когато видя, че е празна.
— Говореше с всички, както обикновено. Прекалено много плямпаше, винаги съм бил на това мнение.
— Охранителите, с които разговаряхме, споменаха, че извели един пиян мъж, който досаждал на Енстрьом — каза Алмен и след известно колебание побутна собствената си кутийка със снюс през масата към мъжа, чието лице веднага светна.
— Да, видях. Стоях зад Енстрьом на опашката за касата. Беше спечелил от Гуд Инъф. Ако питате мен, не ставаше въпрос за дребна сума, въпреки че не искаше да го каже на Големия играч.
— Големия играч?
— Големия играч, той винаги пие. Особено когато печели. Но всъщност не е опасен.
— Мислите ли, че Енстрьом е имал истински врагове? — попита Рока.
Погледът на мъжа потъмня и той се наведе напред.
— Трябва да разберете едно нещо — каза. — Много хора говорят, сякаш разбират от конни надбягвания. Енстрьом беше от тях. Дори беше малко надменен, виреше си носа.
„No shit“48 — помисли Рока.
— Но смятате ли, че някой може да се е ядосал толкова на Енстрьом, че да го убие? — попита той после.
— Нямам представа. Но когато печелиш големите суми, не трябва да се хвалиш. Завистта е смъртоносна — каза той.
— Кога си тръгнахте самият вие от „Хагмюрен“?
— Останах до последното надбягване. Опитах да компенсирам всички загуби. Надбягванията са си надбягвания, а надеждата умира последна — каза той и разтвори ръце.
— Забелязахте ли нещо друго онази вечер — нещо по-различно?
— Сега, като разбирам накъде биете, си спомням, че наистина видях един, който стоеше близо до Енстрьом и долу до финиша, и после на гишето.
Рока се наведе напред.
— Знаете ли кой е бил?
— Не, никога не го бях виждал. Сигурно за първи път е бил на надбягвания.
— Защо мислите така?
— Стоеше и от време на време говореше по телефона с гръб към финиша. А после на гишетата — стоеше прекалено настрани, за да се предполага, че ще взима печалба, ако разбирате какво искам да кажа.
— Можете ли да го опишете?
Мъжът се замисли.
— Беше необичайно нисък. Нисък, но широкоплещест, изглеждаше як. И носеше кожено яке, ако не се лъжа.
Рока и Алмен се спогледаха в израз на мълчаливо, незабележимо за незапознатите единомислие. Описанието отговаряше на това на Кенет Фермволт.
Евелина Улсдотер се притисна към таблата на леглото. Мануел си беше тръгнал. Той не разбираше защо тя изведнъж поиска да остане сама, но когато закрещя и за малко да заплаче, я остави. Тя отново изслуша добре познатия глас от телефонния секретар.
„Здравей, Евелина. Аз съм Юхан Рока от полицията в Худиксвал. Името ти се появи в едно разследване и трябва да ти задам няколко въпроса. Информативно. Би било страхотно, ако ми се обадиш колкото може по-скоро. Благодаря, чао.“
„Да ми зададе няколко въпроса информативно“ — помисли тя. Това сигурно не значеше, че е заподозряна за нещо. Нали?
Юхан Рока. Именно него беше видяла, когато беше в ресторанта. Беше го познала, но се надяваше той да не я е познал. Полицай ли беше? Никога нямаше да предположи. Но парченцата от пъзела започваха да застават по местата си. От полицията явно някак бяха разбрали, че се познава с Монс.
Тя беше на път да се паникьоса. Трябваше да се обади на Юхан Рока, иначе той със сигурност щеше да я потърси отново. Но първо трябваше да се посъветва с някого. Но с кого? С Юханес? Тя избра номера му и преди да се замисли, му позвъни. На Карибските острови беше посред нощ, но нямаше как. Сигналите отекваха. Един, два, три пъти. Изведнъж в слушалката се чу щракване.
— Евелина? — отговори Юханес. Гласът му се заглушаваше от кънтяща музика и смеещи се хора.
Евелина седеше мълчаливо, притиснала телефона към ухото си. Нямаше ни най-малка представа какво да каже. После сложи телефона пред себе си. Втренчи се в него.
— Ало, Евелина, там ли си?
С едно натискане разговорът беше приключен и тя отпусна ръката, с която държеше телефона. Нямаше смисъл. Сълзите потекоха по бузите й. Никога досега не се беше чувствала толкова самотна. Никога толкова безпомощна.