Точно до входа на хотела на Евелина Улсдотер имаше кафе-бар. Ако бързаше, човек рискуваше да го подмине.
Тя се беше озовала там погрешка веднъж, когато беше стресирана и всъщност се беше запътила към входа на хотела. Вместо това откри любимото си кафене.
— Едно макиато, моля — поръча на сервитьора, когато затвори вратата след себе си и отиде до бара. Той кимна в отговор и веднага започна да го приготвя.
Тя се облегна на бара. Краката й още трепереха. Беше се почувствала унизена от обаждането от полицията. Не че Юхан Рока се беше държал неучтиво. Но по някаква причина тя изпитваше огромен респект към униформите. Беше от хората, които веднага се замисляха какво нередно са направили, когато зърнеха полицай. Да бъде замесена в разследване на убийство я притесняваше повече от всичко. Нямаше значение, че знаеше, че е невинна. Тя благодари на щастливата си звезда, че не се беше наложило да ходи в някой полицейски участък, а можа да отговори на зададените въпроси по телефона.
Евелина изпразни чашата с малко еспресо и няколко капки мляко на две глътки. Веднага се разсъни. Едва ли точно кофеинът имаше такъв незабавен ефект, но въпреки това умът й на мига се проясни.
Приглади косата си назад, взе ръчната си чанта от плетена кожа и излезе от кафенето. Когато стъпи на тротоара, нещо я проряза в долната част на корема. Тя се спря. За няколко секунди изпита тъпа болка, която бавно отшумя. Това усещане не й беше познато. Като менструалните болки, но не съвсем. Когато се замисли, се сети, че още преди няколко дни трябваше да й дойде. Известно време се чудеше дали да не се върне в хотелската стая, за да вземе болкоуспокояващи. После отново осъзна, този път като буйна вълна на нереалност и надежда: още преди няколко дни трябваше да й дойде. Монс. Седмицата преди Коледа. Ами ако… Краката й почти се подкосиха и тя се подпря с ръка на фасадата на сградата. Един бърз поглед към часовника я накара да осъзнае колко е закъсняла и тя направи няколко бързи крачки, а после затича по улицата.
По-късно същия ден щеше да се проведе репетицията за модното изложение. Това беше една от последните възможности да нанесат поправки и в дрехите, и в сценографията. Страхът, че няма да успее да постигне желаните резултати, винаги й дишаше във врата.
Тя спря на една пешеходна пътека. Гневно се загледа след всички коли и motorini49, които въобще не проявяваха желание да я пуснат да пресече улицата.
Сред шума от уличното движение от чантата й се чу писукане. Съобщение. Тя пъхна ръка и извади телефона, докато се оглеждаше. Ако побързаше, щеше да успее да пресече, преди да дойде следващата кола. Тя притича през улицата, но когато сведе поглед към телефона, се спря като закована.
Не разбираш ли? Пак ще го кажа. Ако беше избрала мен, това нямаше, да се случи.
Тя изведнъж разбра. Съобщенията от непознатия номер не бяха изпратени погрешка. Бяха предназначени за нея и трябваше да се свърже с полицията.
Тя вдигна поглед от телефона и успя да види колата, която се приближаваше прекалено бързо. Тя я блъсна на нивото на коленете и я запрати върху капака на двигателя.
В следващите секунди през ума й премина споменът. Всъщност тя си спомняше всичко добре. Беше започнало точно на онази гнусна, проклета нива.
Евелина се задържа върху капака на колата за няколко метра, но когато шофьорът удари спирачки, тя се плъзна напред и падна на улицата. Всичко стана черно.
Монс Сандин се настани на един от кожените фотьойли във всекидневната в дома на родителите си. Къщата беше приятна за живеене. Не прекалено луксозна — обзавеждането беше от деветдесетте — но беше топло и уютно. Той няколко пъти беше предлагал на родителите си да направи пълен ремонт на къщата. Освен това ги беше изненадал с парцел край морето близо до собствената му къща в Сколбу и брошура за нов строеж. Предприемачът и цялата бригада майстори стояха в готовност да направят първата копка. Но родителите му отклониха всички предложения. Искаха да продължат да живеят в къщата във Форша, която беше техен дом открай време, и нямаха нужда от ремонт. Монс ги разбираше въпреки всичко. Макар че кариерата му на професионален футболист беше променила неговия живот, това не означаваше непременно, че родителите му искаха да променят своя.
Той погледна към телевизора, който беше монтиран на стената. Сигурно бяха минали десет години, откакто им го купи. Тогава те единствени на тяхната улица имаха плазмен телевизор. Сега у повечето съседи имаше модели със значително по-тънък екран.