— Смятаме, че трябва да провериш Монс Сандин обстойно — продължи мъжът на телефона. — А също и най-големия шеф. Става въпрос за залагания. Конни надбягвания. Големи пари. А знаем също, че италианската полиция ще ти бъде благодарна, ако им се обадиш да си поговорите за футбол. Монс наистина беше толкова добър, че сам можеше да решава изхода от мачовете. Ще ти кажа и името на мъжа с костюма, но това ще остане за друг път. И да знаеш, че си ни симпатичен.
— Благодаря ви, че се обаждате, но не мога да имам вземане-даване с вас и не искам да ме търсите повече — изрече Рока и преглътна с усилие.
Настана тишина. Разговорът беше приключил. Какво всъщност беше казал мъжът? Залагания. Конни надбягвания. Футбол. В главата на Рока бавно започна да се оформя една хипотеза. Но можеше ли Монс Сандин наистина да е замесен в това?
Телефонът му иззвъня и той го погледна с крайчеца на окото си. Есемес от номер, който не му беше познат.
Владимир Катенович. Успех.
Веднага щом можа, той набра номера на Алмен.
Беше достатъчно Яна Вайсман само да докосне педала за газта с десния си крак, за да усети ефекта от почти петстотинте конски сили. Скоростта притисна тялото й към седалката, а после тя пак полетя напред, когато инстинктивно отпусна газта.
В пет сутринта беше потеглила на юг по път Е4. Умът й не го побираше, но заряза всичко и тръгна, точно както Катажина каза. Когато Рока я видя в съблекалнята, ситуацията беше прекалено деликатна, той нахлу в личното й пространство. Не й се занимаваше да му разкаже всичко сега. Но някак вярваше, че той ще разбере; само трябваше да събере сили преди това.
Ардженто лежеше в клетката, която беше сложила на задната седалка. Естествено, че котаракът щеше да дойде с нея, но тя си обеща, че това е последното пътуване.
Сивата каменна къща се намираше на улица „Йерманиявеген“ в Юршхолм. Когато наближи, тя се качи с колата на тротоара и спря до живия плет около парцела. Червени пердета ограждаха като в рамки високите прозорци, а големи електрически коледни звезди разпръскваха топла светлина. Въпреки това студът надделяваше.
Тя си спомни за случилото се зад тези прозорци и стени по нейно време. Тук прекарваше ваканциите. По време на изисканите вечери трябваше да разказва за преживяванията си в интерната. Какво е научила. Как се е представила на контролните. Какви оценки е получила. Татко винаги я награждаваше, ако беше в състояние да покаже високи оценки, но ако не беше отличничката на класа, изсумтяваше презрително. Но рядко имаше повод да сумти. Най-често тя получаваше награда, последвана от дълъг монолог колко е важно учението.
В училището й беше събрано бъдещето на Швеция. Бъдещето на Европа. Бъдещите кандидати за най-високите постове в икономиката, за които се предполагаше, че представляват безценен социален кръг за нея. Поне според баща й. Нея въобще не я беше грижа, но винаги кимаше учтиво в отговор, за да си спести по-нататъшни наставления.
Когато почивните дни свършеха, отново идваше време за тръгване. Дългът я зовеше и родителите й се сбогуваха сковано с нея, след което я закарваха до училището във Вермланд.
Тя не можеше да гледа повече затвора от детството си и като натисна силно педала за газта, потегли и излезе пак на магистралата. Щеше да продължи на юг.
След двайсет минути сви от натоварения път за Нюнесхамн и продължи в посоката, в която според табелите се намираше „Скугсшюркогорден“50. Запъпли по един път между високи стени, който водеше към района.
Тя се учуди колко голям е гробищният парк и въпреки че седеше в колата, усети ясно спокойствието и тишината, които царяха тук. Мина покрай голяма ливада, а после покрай рехава борова гора. Между дърветата се мяркаха лампи, осветяващи дългите редици от надгробни плочи. Снегът покриваше земята като мека завивка. Тук някъде трябваше да е надгробната плоча на родителите й, но тя нямаше представа къде. Не беше ги изпратила във вечния им покой. Изпита угризение, но не му обърна внимание.
След време видя табели, които водеха към един информационен център. Той се състоеше от четири малки сгради със зелени, островърхи покриви. Приличаха на малки приказни къщички, помисли Яна и се приближи до една врата. Почука няколко пъти и скоро пантите изскърцаха и вратата се отвори.
Яна сведе поглед към стоящия пред нея мъж. Беше облечен с дълъг кафяв кожен шлифер и филцова шапка, която скриваше очите му, когато той погледна към нея.
50
Гробище в Стокхолм, известно с архитектурата си и включено в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. — Б.пр.