Острия нокът се върна назад. Достигна тюленовия отдушник. Но това като че ли вече не беше същата дупка. Пукнатината минаваше през средата й. Единият блок бе възседнал другия, бе стеснил отвора й така, че сега през него не можеше да се провре нито мечка, нито дори тюлен. В синята мрачина се чуваше същото уплашено дишане. Значи тюленчето беше живо — невредимо, но и недостижимо. Тогава?
Гладът нашепваше бързи решения. Острия нокът пое отново въздух и се гмурна, достигна края на ледения покрив, покатери се отгоре му. После се запъти безпогрешно натам, където бе открил скривалището на тюлена, отръсквайки се от водата, която мигновено замръзваше по кожуха му в звънтящи висулки.
В това време изплува и Белязаната. Тя видя как неприятелят й се измъкна от водата и се спусна към детето си. Но задръстеният проход я смути. Дали не бе сгрешила, дали не бе попаднала другаде. Но не. На повикването й малкото отвърна с боязливо изскимтяване. Как да се добере до него? Нещастното животно опита да се промуши през стеснения отвор, насили се, разрани тялото си. Напразно. Един отломък, остър като нож, препречваше пътя й, дереше кожата й, разраняваше я.
В този миг Белязаната чу нов шум. Някой дращеше с нокти свода върху пещеричката на детето й.
Значи тъй! Мечокът е открил отдушника, усетил го е по миризмата на тюленчето. Мускулите му са здрави. Скоро ще разкъртят сбития фирн. Зъбатата уста ще достигне детето й…
Детето й!
Белязаната се нахвърли върху здравата преграда със зъби. Гриза, кърти, ръфа — късче по късче, задъхана от напрежение и ужас. Впрочем какво ли щеше да стори, ако успееше да се промъкне до малкото си? То и без това още не умееше да плува. Защо ли се блъскаше така? Само да загине заедно е него! Нищо друго! И въпреки всичко тя продължаваше да огризва леденото препятствие.
А отгоре, не по-малко упорито, задъхан и настървен, Острия нокът изхвърляше назад разкъртения фирн, навлизаше все по-надолу. Топлият мирис на скритото тюленче лъхаше в носа му, възбуждаше го, подлудяваше го.
Вятърът се усилваше. Водата в залива се закъдри неспокойно, а отвън откритото море почерня и върху тъмното му кадифе запрепускаха разпенените вълни като белогриви чудовища.
2
Ловецът Каам изскочи от ярангата, въздъхна дълбоко, после вдигна байдарата на гръб и я понесе към морето, което се тъмнееше към хоризонта.
Тръгна пак така, както някога, без да се обърне, без да го изпрати някой. Тръгна безмълвен и унил.
Толкова мъка!
Келе, Злия дух, много го мрази. Не прощава. Преследва го упорито. Отнема му лова, пропъжда тюлените и моржовете.
И тая година също.
Малко тюлени минаха лятос край брега. Моржове пък хич не се мярнаха. Подир тюлените се бяха запилели и белите мечки. Каам не можа да събере достатъчно месо за зимнина. Оглозгаха всичко. Късче не остана. После захванаха кучетата. Изядоха и тях. Изгризаха и ремъците, кожените хамутчета, тюленовите обувки. Но когато стигнаха до байдарата, славната байдара от опъната моржова кожа, Каам не изтрая. Нищо, че още не беше време за лов. Нищо, че луната сияеше, окръжена с бледозеленикав пръстен — признак на буря. Байдарата нямаше да ги нахрани. Можеше да ги спаси само на лов.
В изстиналия полог11, където отдавна беше угаснало екки, неговите близки лежаха в спалните чували и търпеливо, както подобава на племето им, очакваха смъртта. Търпеливо и безропотно.
Баща му, старият шаман, отдавна беше забравил изкуството си. Когато Каам заяви, че тръгва на лов, той се надигна с мъка, пропълзя до входа на ярангата и там, до китовото ребро, което подпираше сшитите кожи, изрови къс кучешко месо. Не беше изял последния си дял, запазил го за по-голяма нужда. И Каам нагълта бащиния дял. Не се замисли. Той беше ловецът. За да донесе ново месо, му трябваше сила.
Разсъмваше се. Луната избледняваше. Избледняваше неусетно и Побития кол, Полярната звезда. Угасваха всички съзвездия, които се въртяха около нея в своя вечен хоровод.
Най-сетне слънцето се подаде, търкулна се над далечните, безредно струпани тороси и заля с розовите си лъчи ледената пустош, разсипа се в безброй танцуващи искри върху снежните кристалчета. Всяка бучка, всяка неравност проточи дълга сянка. Изпъкнаха в цялата си релефност снежните навеи, от които вятърът отвяваше шумящи струйки, сякаш бялата степ димеше с ледена па̀ра. Във въздуха заискриха снежните прашинки, като че ли целият въздух беше пронизан от слънчеви лъчи.
Каам се мъкнеше към брега, към чистата от ледове ивица на морето, отвъд натрупаните ледени хребети, отдето долитаха стоновете на триещите се един в друг пакове.