„Не се шашвай! — повтарях си аз. — Не се шашвай!“ Чувах как майка ни подрежда чаши и чинии и слага на печката тигана, за да пържи бекон. Отдръпнах се и го поканих да влезе, сякаш бях лакей в ливрея:
— Влезте и претърсете къщата! Само ако имате разрешително за това.
— Слушай, младеж — показа си истинския образ той: мръсен хулиган, копеле, което се вре навсякъде. — Престани да ми се перчиш, защото ако те дръпнем в участъка, ще те обработим добре и ще ти понасиним очите!
Знаех, че не се шегува, защото бях слушал за всичките им трикове. И мечтаех за онзи ден, когато той и неговите побратими ще получават ритници и синини — кой знае, може пък и да се случи, и то по-скоро, отколкото си мислим.
— Кажи къде са парите и аз ще те пусна условно.
— Какви пари? — запитах го аз, защото тая песен ми беше вече позната.
— Знаеш какви.
— Приличам ли на човек, който знае нещо за някакви пари? — рекох аз и пъхнах юмрук в една от дупките на продраната си риза.
— Отлично знаеш, че говоря за откраднатите пари — отвърна той. — Няма да ме подведеш, затова не се опитвай!
— Три шилинга и осем и половина пени ли бяха? — запитах аз.
— Крадливо, малко копеле! Ще те научим как се крадат чужди пари!
Извърнах глава и извиках:
— Мамо! Я телефонирай на адвоката ми!
— Много умен се пишеш — каза ми доста нелюбезно ченгето. — Но няма да престанем, докато не разкрием всичко.
— Слушайте — изплаках аз, сякаш след миг щях да се задуша от ридания, загдето ме оскърбява толкова. — Много ми е приятно, че си разговаряме, забавлявам се дори, но ми се ще да ми обясните за какво всъщност става дума, защото, честна дума, кълна се — аз току-що станах от леглото, а вие стоите пред вратата и ме уговаряте, че съм откраднал цяла торба пари, пари, за които нищо не зная.
Той подскочи, сякаш ме бе спипал, макар че не разбрах защо или пък си помисли така:
— Кой каза нещо за пари? Аз не. Какво те кара да бъркаш парите в нашия мил разговор?
— Вие! — отвърнах аз и реших, че сега ще побеснее и от ченето му ще закапят лиги. — Както на всички полицаи, така и на вас непрекъснато пари ви се въртят из главата. И хлебарници.
Лицето му се изкриви.
— Искам да ми отговориш само на това — къде са парите?
Но и на мен ми дойде до гуша:
— Готов съм да сключим сделка.
Лицето му светна като сигнална лампа — сигурно реши, че е попаднал на следа.
— Каква сделка?
И аз му обясних:
— Ще ви предам всичките си пари — един шилинг и четири и половина пени, ако престанете с тези инквизиции и ме оставите да закуся. Честно слово, загивам от глад. Не съм хапвал от вчера. Чувате ли как ми куркат червата?
Челюстта му увисна, но той продължи да ме обработва още половин час. „Обикновена проверка“ — както казват по филмите. Но знаех, че по точки бях спечелил аз.
Най-сетне ченгето си тръгна, но дойде отново надвечер, за да претърси къщата. И счупен грош не намери. Отново ме разпита и аз отново му отвърнах само с лъжи, лъжи и лъжи, защото така мога да карам до припадък, и то без да ми трепне окото. Улики против мене нямаше — това знаехме и двамата, иначе отдавна да ме бяха насадили в участъка. Но той продължаваше да човърка — нали бях лежал вече в поправителния, и то по една работа, за която трябваше да прескачам чужд зид. И Майк смляха през същата воденица, защото всички квартални ченгета знаеха, че е най-верният ми другар.
Вечерта се видях с Майк — бяхме във всекидневната, затулихме лампата, изключихме телевизора. Майк се разположи в люлеещия се стол, аз се проснах на кушетката — седяхме и си пафкахме пакет „Уудс“. Заключихме вратата, спуснахме завесите и започнахме съвещание по въпроса за парата, натъпкана във водосточната тръба. Майк считаше, че трябва да ги измъкнем и да се чупим към Скенс или Клийторпс и да си поживеем като лордове — да наемем една крайбрежна вила и най-сетне да си погуляем, както ние си знаем — докато ни пипнат.
— Слушай, глупчо проклети! — казах аз. — Изобщо няма да успеят да ни спипат, а забавлението ни е сигурно, само че се отлага за по-късно.
Толкова бяхме хитри, че дори и на кино не ходехме, въпреки че все натам ни дърпаше.
На заранта същата хитлерова морда ме разпита отново. Този път с още едно ченге. Дойдоха и на другия ден — много се мъчиха да измъкнат нещо от мене, но аз не отстъпих нито инч. Това на хвалба прилича, но онзи си намери майстора, защото аз никога не се поддавам при разпит, колкото и дълго да трае той. Претърсиха и къщата на два пъти — започнах да мисля, че са открили някаква следа, но сега виждам, че не е било така — просто безплатно са ми разигравали и този театър. Обърнаха къщата наопаки, изтърсиха я като стар чорап, тършуваха от тавана до дюшемето, от предния до задния вход, но, разбира се, нищо не откриха. Едното ченге даже си напъха главата в камината на официалната ни стая (която не бе чистена и палена от години) и я измъкна оттам маскиран като Ел Джолсън, та трябваше да се плакне на кухненската мивка. Те се въртяха безцелно край огромния фикус — дар от баба ни за майка ни, — вдигнаха го от масата, за да видят какво има под покривката, сетне отместиха масата, за да огледат дъските на пода — и на тези тъпи, невежи копелета с големи глави и през ум не им мина да изсипят пръстта от саксията — щяха да открият смачканата каса, заровена през нощта, когато свършихме оная работа.