Хемънд Инис
Самотният скиор
На Питър Уилсън
Надявам се, че тази книга ще възкреси много приятни спомени за местата, които сме посещавали заедно. А поради това, че нейното действие се развива в Доломитите1, тя ще ти припомни по-специално за едно малко алберго2 близо до Порте неле Алпи3, където се срещнахме на чашка. Ти отиваше към Кортина4, а аз слизах от Кортина за Венеция.
Глава първа
На път за Доломитите
Бях гледал всички епизоди на филма, но днес за пръв път щях да видя изцяло монтираното копие. Гледането на филмовия материал представляваше най-обикновена, делнична работа — парчета кинолента, от които трябваше да се подбират монтажни дубли и варианти. За мен те не означаваха нещо повече от произволно разпилени страници на някакъв ръкопис, в случая целулоидни ленти, които трябваше да бъдат внимателно и хладнокръвно навързани в киноматериал.
Но сега беше съвсем друго, защото седях в тъмнината на прожекционната зала и на екрана пред мен оживяваше последователно цялата тъжна история. Разбира се, тя не протичаше точно така, както беше станала в действителност, а и не би могло. Нито един зрител не би издържал, ако бяхме направили филма по този начин. Доста неща бяхме „обработили“, за да се получи един стегнат разказ. Но всичко важно беше останало, така че с пликче лепкави бонбони и потни ръце, стиснати в тъмнината, всеки, който пожелаеше да похарчи няколко шилинга, би могъл да се забрави за час и двадесет и три минути и да заживее в атмосферата на напрежение и страх, в които ние живяхме в онази хижа в сърцето на Доломитите.
Филмът започваше с приближаващ се кадър на хижата, заснета откъм злитовията5 — точно така, както аз я бях видял за първи път тогава. И докато влековата шейна приближаваше хижата, аз се вживях в действието и загубих критичното си чувство. Защото аз знаех каква ще е вътрешността на хижата, преди камерата да е надникнала през прозореца. Знаех кои ще бъдат вътре и какво ще кажат. Аз седях и изживявах станалото още веднъж.
Но ще кажете, как мога да не знам кои ще бъдат вътре и какво ще кажат, след като аз съм написал сценария? Точно така. Но едно нещо е да съчиниш сценарий, а съвсем друго — да описваш неща, които наистина са се случили — да пишеш, така да се каже, заедно с мъртвите, които надничат през рамото ти. Енглес го измисли това — да се направи сензационен криминален филм за приключение, което е лично изживяно. Той беше човекът, който ме запозна с истинските герои, спомогна да се постави мизансценът и взе голямо участие в режисиране на драмата, която се разигра. Той дори ми даде и заглавието — натрака го черно на бяло на пишеща машина с вече вдървени и изстинали пръсти. Фактът, че аз написах сценария, а един режисьор го реализира, не попречи на филма да изглежда някак си изцяло творение на Енглес.
Така че за мен окончателният вариант на филма беше като кошмарно съновидение. И докато разказът за всичко, което познавах толкова добре, следваше своята последователност, всеки герой от екрана се трансформираше в съзнанието ми и приемаше друго лице, това, което аз познавах. Аз вече не виждах актьорите, които играеха съответните роли, а истинските хора, такива, каквито те са били някога. Все едно че гледах пред себе си призраци — толкова много от хората бяха умрели. А и аз самият бях стигнал доста близо до смъртта — високо там по студените снежни склонове под Монте Кристало.
Станалото беше толкова живо в паметта ми, че аз не се нуждаех от хилядите метри филмова лента, струващи над сто хиляди лири, за да си припомня всичко. По-добре мъртвите да лежат в гробовете си, отколкото да излизат като бледи призраци от целулоидната лента, мърдащи устни за слова, които някога като живи бяха произнасяли. Имаше нещо неестествено и дори страшно в това да седя сега в удобното кресло и да гледам всичко изживяно, акуратно подредено на филмовата лента със съзнанието, че кочаните с билети са вече готови.
Сигурно доста странно ви е прозвучал този начин за започване на разказ, в който няма да се говори за призраци и привидения, но в който ще стане дума за една групичка хора от кол и въже, за алчност и насилие в непривична обстановка. Ако започнах отзад напред, то е, защото чак след като видях подредената купчина от филмови ролки, на които беше запечатан направеният от нас филм, аз почувствувах необходимостта да разкажа всичко точно така, както се случи с мен. Повече не искам да гледам филма — никога вече. Независимо от това, колко голям успех ще завоюва — а в него има всичко, което може да му осигури успех, — аз вече му се нагледах. Сега за последен път ще разкажа случилото се точно така, както стана. С този разказ може би съзнанието ми ще се изтощи и аз ще мога да забравя всичко окончателно.