— Вие търсите мен? — запита той на почти перфектен английски.
Побързах да обясня причината за нашето нахлуване. Алдо се опуйчи изпод ръката на Джо и заговори като картечница — получи се дует на английски и италиански. Наемателят на стаята вдигна с досада ръка към Алдо, за да го накара да млъкне.
— Казвам се Стефан Валдини — обърна се той към мен и добави, като посочи с пръст Алдо: — Този човек е глупак. Иска да си спести труда, като не пуска хората да преспиват в хижата. Мързеливо псе! — говореше с мек, мъркащ, почти мазен глас. — Кретино!26 — Той подметна обидната дума, като че ли тя бе най-обикновено обръщение. — Има четири свободни стаи. Дай двете крайни на англичаните!
Аз очаквах, че Алдо ще се разяри — вие може да наречете италианеца копеле и да напсувате с най-страшни и цинични думи цялото му семейство, и той в най-лошия случай ще се ухили, но наречете го кретино и той обикновено загубва дар слово от ярост. Но в случая Алдо само се усмихна раболепно и заповтаря: „Си, си, синьор Валдини, пронто.“27
И ние се озовахме набутани в двете крайни килийки. Прозорецът на Джо гледаше право надолу към просеката на злитовията, докато моят бе обърнат на юг, над терасата. Можех да виждам злитовията само ако се наведа напред, но тогава надвисналият от стряхата сняг влизаше право във врата ми. Отгоре се откриваше прекрасна гледка. Гористите склонове, очертани от върховете на боровете, се спускаха като вълни един подир друг чак до долината. А отдясно над мен величествените бастиони на Монте Кристало се извисяваха студени, сурови и заплашителни дори и сега, под лъчите на яркото слънце.
— Странно място, а, Нийл! — Огромното туловище на Джо Уесън изпълваше тясната рамка на вратата. — Кое беше това дребно човече, което прилича на сводник от първокласно бордело?28 Държеше се така, като че ли тук той е собственикът.
— Не знам — отвърнах аз разсеяно. Бях зает с разопаковането на багажа си и не преставах да мисля какъв великолепен терен за снимане на скиорски филм представляват хижата и околността. — Сигурно отдавна е тук, въпреки че той наистина прилича на човек, чието място е в нощно заведение.
— Е, щом като вече се настанихме, може и да пийнем по нещо, за да отпразнуваме пристигането си — промърмори Джо. — Аз слизам долу. Ще ми се да опитам онова червеникаво сиропче, което наричат грапа.
— Докато аз все още разопаковах нещата си, злитовията изсипа първия товар скиори — пъстра тълпа мъже и жени, обгорели от слънцето, облечени в яркоцветни екипи. Те се пръснаха по терасата, излегнати на топлото слънце с високи чаши в ръка. Дочувах весел, многоезичен разговор. Аз ги наблюдавах очарован, докато те поединично или на групи от по двама или трима слагаха ските си и се спускаха вихрено далеч от погледа, надолу по слаломната писта към Тре Крочи или изчезваха сред тъмните ели с пронизителното „писта!“, поемайки по-леката писта към Кортина. Сервитьорката Ана — полуиталианка, полуавстрийка — се връцкаше сред масите с препълнени подноси със салами, яйца и равиоли. Тя имаше големи засмени очи и даряваше с бърза усмивка и по-добро обслужване тези мъже, които бяха без жени. Какъв кадър за техниколор! Цветовете изпъкваха толкова отчетливо на черно-белия фон!
Новото необичайно обкръжение подействува като пришпорване на моето твърдо решение да напиша нещо, което Енглес ще хареса. Ако аз не напиша сценарий тук, значи, никога нищо не бих могъл да напиша. Продължавах да мисля за сценария, докато слизах надолу, за да се присъединя в бара към Джо.
В долния край на стълбището за малко щях да се сблъскам с висок, доста представителен човек, който разгорещено спореше с Алдо. Имаше дълга и много гъста коса, в която се прокрадваха издайнически сребърни нишки. Лицето му имаше тъмнокафяв тен с изключение на бялото на един белег, който минаваше през изпъкналостта на челюстните мускули. Скиорският му екип бе целият в бяло с жълт шал около врата. Веднага разбрах какви неприятности има с Алдо.