Както най-често става с изумителните случки в живота на човек и аз се уплетох в тази история по една чиста случайност. Беше първи декември — сив, мокър ден, който напълно отговаряше на настроението ми — и всичко започна не някъде другаде, ами в една аптека6. Дерек Енглес стоеше пред щанда и пиеше от голям стакан някакво тъмно, газирано питие „за избистряне на погледа“. Той ме стрелна с очи над ръба на чашата и се намръщи недоволно. Винаги е искал хората около него да мислят, че алкохолът не му влияе. Той поглъщаше спиртните напитки така, както повечето от нас поемат храната си. Само по този начин мозъкът му работеше най-добре. Нещо трябваше да подгонва като с камшик действията и речта му и чашката беше неговият стимулатор. Той никога не закусваше и лекуваше махмурлука си, като тайно гълташе аспирин, който винаги носеше със себе си. Не знаех защо се бе озовал на Шафтсбъри авеню тази сутрин. Просто така се бе случило. Понякога съдбата слага добрата си маска и размества пионките по шахматната дъска на живота, за да се срещнат точно тези, които се търсят. Така беше станало и този път.
Някои казват, че всичко се нареждало най-добре от само себе си. Но хората, които правят това изявление, са били винаги обгърнати от самодоволна сигурност.
Съгласен съм, че едно събитие влече след себе си друго, че всеки отделен период от живота на човека е свързан със следващия по строго определен начин. Но невинаги е възможно да сграбчиш свободния край точно в момента, когато най-много ти трябва. И аз се чувствувах доста отчаян, когато срещнах Енглес тази сутрин.
Преди войната7 аз работех по семейна традиция в едно малко, прилично предприятие — местния вестник на Уилтшайър. Но вестникът фалира и след като прослужих три години зад граница и стана време да ме демобилизират, аз се оказах без работа. Страшно много исках да се върна при Пеги и детето, но с жена ми се разбрахме, че нищо друго не ни остава, освен да подпиша договор за една година свръхсрочна служба. След това един мой приятел предложи да основем издателство в Ексетър. Искаше да му стана съдружник. Като се уволних, ние вложихме в новото начинание всичко, което имахме. Издателството просъществува шест месеца — хартиената криза и липсата на капитал ни ликвидираха.
Писах до всички, които познавах — приятели от преди войната и познати от службата. Всеки ден преглеждах най-старателно обявленията „Търси да назначи“ във вестниците. Но лодката на безработните беше претъпкана от такива като мен. Изпратих обратно Пеги и Майкъл в къщицата ни в Уилтшайър и ето ме в Лондон да търся работа.
Бяха минали пет години от последното ми идване в Лондон и през това време бях обиколил половината свят. Бях скитал из големите градове на Италия и Австрия. Бях живял в най-добрите хотели на Европа. Бях разполагал с прислуга и безплатен превоз. А тази сутрин стоях под дъжда на площад Пикадили като една нищожна молекула от грамадния потоп, залял Лондон. Чувствувах се самотен и изгубен сред множеството. Изпитвах някаква възбудена напрегнатост и същевременно бях потиснат. Възбудата идваше от самия Лондон, защото той е град на напрежението. От Уестминстър8 до Сити9 се издигат мрачни, високи здания, чиито търговски бюра и кантори със своите клонове се разпростират по всички краища на света, където живеят хора. В Лондон няма нищо невъзможно. Все едно че целият свят ти е подръка. Ако познаваш точно този, към когото трябва да се обърнеш, и ти си точно човекът, който е нужен за съответната работа, Лондон държи ключа за всяка страна в света. Но аз бях и потиснат, защото няма друг град, в който можеш да се чувствуваш толкова самотен и изгубен, колкото в Лондон, и то особено ако нямаш работа.
Но тъй като освен работа ми трябваше и паста за зъби, аз се помъкнах по Шафтсбъри авеню и влязох в първата аптека, която видях. И там заварих Енглес.
Още през 1942 бях изпратен при него като командир на батарея. За фронта тръгнахме заедно, но след Аламейн10, той бе прехвърлен в разузнаването, а аз заминах с батареята за Италия и завърших войната с чин майор. Той беше изключително взискателен командир. И бе разжалвал двамата ми предшественици. Всички казваха, че няма да изкарам повече от шест седмици. Но аз издържах. Дори ми правеше удоволствие да служа под негово командуване. Притежаваше блестящи способности, беше човек на настроения и с ексцентрично поведение, но в същото време и силна, завладяваща личност. Той налагаше енергично своята воля там, където трябваше да се преодолява някаква трудност. Сега се беше върнал в киното и според вестниците последната му режисьорска работа в студията „К. М.“ — „Трите надгробни камъка“ го бе издигнала над всички останали режисьори.
6
В Англия и САЩ в аптеките, освен лекарства се продават напитки, сандвичи и кинкалерия. Б.пр.
10
Ал Аламейн — населен пункт в Египет, край който става голямо сражение между английските и немски войски в 1940 г. Б.пр.