— Искате да кажете, че е трябвало да принадлежи на контеса Форели, нали? — запитах аз.
За секунда очите му изтрезняха и се фокусираха върху мен.
— Вие знаете прекалено много, Блеър. Вие знаете дяволски прекалено много. — Той, изглежда, обмисляше нещо. Изражението на лицето му не беше от най-приятните. Спомних си характеристиката, която Манчини даде за него: „Малък, мръсен сицилиански гангстер.“ Тогава помислих, че Манчини просто дава израз на завистта и раздразнението си. Но сега ми се стори, че може би Валдини е точно това, за което го смятаха. Изглеждаше грозен и опасен.
По дървените стъпала на верандата отвън се чуха стъпки, някой рязко отвори вратата. Влезе контесата. Тя явно бе в твърде възбудено състояние — личеше си по очите, лицето и начина, по който се движеше. Беше цялата в бяло — бял ски екип, бели ръкавици, бяла шотландска барета. Само шалчето и скиорските чорапи бяха червени. Тя изгледа строго Валдини. Малкото човече се сгърчи като балон, на който са изпуснали въздуха. Погледът на контесата се плъзна покрай мен и спря на бара. „Алдо!“ — извика тя.
Горилата пристигна бегом. Тя си поръча коняк и излезе отвън на слънце.
— Мисля, че шефът те чака — подметнах аз на Валдини. Той ме изгледа кръвнишки, но не каза нищо и тръгна след Алдо за терасата. Когато Алдо се върна, той мина зад бара и извади телеграма в плик.
— За вас, синьоре — подаде ми я той.
— Кога пристигна? — попитах аз на италиански.
— Тази сутрин, синьоре. Точно преди да тръгнете. Донесе я Емилио, когато дойдела ви вземе тази сутрин.
— Защо по дяволите не ми я даде тогава? — извиках ядосано. — Не виждаш ли, че това е телеграма и следователно съобщението е бързо?
Той се ухили с овчата си усмивка и разпери ръце в неминуемия жест, който използваше, за да обясни всичките си малоумни постъпки.
Разкъсах плика. Телеграмата беше от Енглес: „Предполагам, ще посетиш търг с наддаване. Телеграфирай най-подробен доклад, ако Манчини не купи. Енглес“
Сгънах телеграмата и я пъхнах в джоба си. Той искаше най-пълен доклад, ако купувачът не е Манчини. Очаквал ли е да се появи неизвестният купувач? Но него какво го интересуваше кой ще купи „Кол да Варда“? Обаче той искаше доклад по телеграфа, а това означаваше да се ходи още веднъж до Кортина. Реших да пробвам как съм на ските. Не бях карал ски, откакто ме бяха преместили от Толмина в Рим, т.е. преди две години. Вече се канех да тръгна за стаята, за да си сложа ски екипа, когато се сетих, че искам да задам един въпрос на Алдо. Този въпрос възникна, когато Валдини започна да наддава търга.
— Алдо — запитах аз на италиански, — ти защо не искаше да ни дадеш стаи, като пристигнахме? Сеньор Валдини ти беше наредил, така ли?
Алдо погледна безпомощно към терасата. Страхуваше се да отговори. Но даде да се разбере, че аз съм прав.
— Нон импортанте40 — подхвърлих аз. Явно контесата и Валдини са искали да затворят хижата за посетители веднага щом като я закупят. Но защо?
Качих се в стаята си. Начуках на машината отговор до Енглес: „Търгът сензационен. Продадоха на неизвестен купувач, действуващ чрез венециански адвокат. Валдини за Карла елиминира Манчини с два милиона. Неизвестният елиминира Валдини с четири милиона. Блеър“
Когато слязох отново долу, контесата стоеше на бара сама. Преди да стигна вратата, тя неочаквано извика: „Мистър Блеър!“
Обърнах се. Стоеше облегната на бара. Очите й гледаха подканящо, а широката й уста изглеждаше привлекателна от тънката усмивка, която повдигаше край щата на устните.
— Елате да пийнете нещо с мен — предложи тя. — Не обичам да пия сама. И освен това бих искала да поговоря с вас. Иска ми се да узная нещо повече за моята снимка.
Почувствувах се неудобно. Тя бе жена с твърд характер, а такива жени ме плашат. Освен това как можех да й обясня откъде имам нейната снимка.
— Съжалявам — отвърнах аз, — но трябва да слизам в Кортина. — Гласът ми прозвуча студен и враждебен.
Ъглите на устните й се отпуснаха в лъжливо разочарование, а в очите й проблесна насмешка. Тя отблъсна чашата си и дойде към мен. Скиорските й обувки не издаваха почти никакъв звук по голите дъски. Можеше да танцува с тях.
— Няма да ми избягате толкова лесно — каза тя и с лек сребрист смях промуши нежната си загоряла ръка под лакътя ми. — Аз също трябва да слизам в Кортина. Няма да ми откажете да ме придружите, нали? — И без да изчака моя отговор, възкликна. — О, защо англичаните са толкова сковани? Не се смеят, не са весели, страхуват се от жените. Винаги са толкова резервирани и благопристойни! — Засмя се. — Но вие сте мил и симпатичен. Вие имате, как да го кажа, особено излъчване. И то е много приятно, вашето излъчване. Е, ще ме придружите до Кортина, нали? — Тя беше склонила глава на една страна и в очите й играеше дяволит блясък, беше много обезпокоителен. — Моля ви, не гледайте толкова сериозно, мистър Блеър. Няма да ви прелъстявам по пистата. — Тя въздъхна. — Някога — може би, но сега — човек остарява. — Тя помръдна неопределено с рамене и се отправи към ските си.