Той беше толкова сигурен в себе си, а аз толкова се страхувах да погледна стръмното спускане обратно, че не възразих. Скоро стигнахме глетчера и отново сложихме ските. Глетчерът не се различаваше много от скалистите склонове, които го заобикаляха, защото беше покрит с пелена от сняг. Само тук-там прозираше част от леда, който представляваше основата на натрупания сняг. Сега се движехме много по-лесно. Наклонът беше слаб и ските се плъзгаха леко. Само от време на време трябваше да се оттласкваме с щеките. Постепенно притъмня и небето тежко надвисна. Никак не ми харесваше. Високо в планината човек се чувствува дребен и незначителен, а това чувство съвсем не е приятно. Струва ти се, че само един рев на бурята е достатъчен, за да могат природните стихии да те пометат от лицето на земята. Един по един върховете, които заобикалят глетчера като назъбена ограда, започнаха да изчезват от погледа.
Едва успяхме да прекосим и половината от глетчера, когато започна да вали сняг. Отначало това бяха няколко снежинки, които се въртяха във вятъра пред нас. Но скоро снегът се усили. Започна да вали на пристъпи, така че в един момент едва различавахме очертанията на глетчера, а в следващия той изпъкваше ясно пред нас и ние можехме да видим заобикалящите ни планински хребети, които се издигаха нагоре, за да заровят върховете си в сивото небе.
Мейн беше увеличил скоростта. Започнах по-осезателно да чувствувам биенето на сърцето. Дали от продължителното натоварване или от нервно напрежение, не мога да кажа. Може би и от двете. В целия заобикалящ ни свят от сиво и бяло единственото приятелско нещо беше гърбът на Мейн и тънките следи от неговите ски, които ни свързваха като с въже през снега.
Най-после прекосяхме глетчера. Вече валеше стабилен сняг — полегат, носен от вятъра снежен водопад, който жилеше лицето и се набиваше в очите. Наклонът стана по-стръмен. Спускахме се вече по-бързо, като правехме зигзаги между безредно натрупаните преспи от мек, пресен сняг. Стана още по-стръмно и скоростта се увеличи.
Карах точно в каналите от ските на Мейн. Понякога снегът го скриваше от погледа ми. Но следите от ските му оставаха неизменно пред мен и аз се водех по тях. Единствените звуци бяха съсъкът на навявания сняг и приятелското похлопване на върховете на ските ми, когато преминавах през някоя бабунка. Следвах Мейн слепешката. Нямах и най-малката представа накъде се спускаме. Но така или иначе беше надолу и това единствено ме интересуваше. Не знам как Мейн успяваше да се ориентира в мрачината.
Изведнъж го видях, че е спрял, да ме чака. Лицето му, покрито със сняг, едва се виждаше. Приличаше на снежен човек.
— Снегът се усилва — извика той, като се изравних с него. — Трябва да увеличим скоростта. Ще можете ли?
— Ще мога — отвърнах аз. Бях готов на всичко само и само по-скоро да се смъкнем надолу. Вятърът отвяваше парата от дъха ни.
— Карайте точно в моите следи. Не се отклонявайте, иначе ще се загубите.
— Няма да се отделям от следата — уверих го аз.
— Сега вече може да се кара и по-бързо — добави той. — Скоро ще се измъкнем от най-лошата част. — Той стъпи обратно в следите си, където те неочаквано свършваха, и се отблъсна с щеките.
При новото спускане започнах малко да се тревожа, защото не знаех колко по-добър скиор от мен е Мейн. А карането през нов сняг не е като пързалянето по някоя от обикновените писти. Снегът по тях е утъпкан и винаги може да намалите скоростта със снежно рало — натискате с петите ските навън, така че задните части да се разтворят, а върховете остават събрани, ските образуват ъгъл — снежно рало, което оре в снега. Може да се спира и със завой към склона, но в нов сняг това е невъзможно. Скоростта се регулира според стръмнината на склона. Ако е много стръмен, трябва да се спуска на диагонали. Бързо и право надолу може да се кара само по утъпкана писта, ако можеш да правиш завой с успоредни ски — християнин, а завоят християнин е най-трудният от всички — подскок, за да се отлепят ските от снега, и завъртане под прав ъгъл във въздуха43.
Споменавам тези подробности, защото точно те ме тревожеха по това време. Аз никога не бях стигал до научаването на завоя християнин и ако Мейн можеше да го прави, аз се питах дали той ще разбере, че аз не мога. Съжалявах, че не му го казах, когато той предложи да увеличим темпото.
Но скоро цялото ми внимание се съсредоточи единствено в това — да не се отклонявам от следите на неговите ски. Спускахме се по една стръмна писта, минаваща по рамото на дълъг хълм. Мейн беше поел един стръмен диагонал и ние се движехме с около тридесет мили в час през дебел навят сняг. Не ми се ще втори път да изживявам подобно нещо. По някоя по-малко стръмна писта аз бих могъл да следвам линията на неговите ски, като слизам на зигзаг. Но това щеше да ме забави, а аз не смеех да изоставам прекалено много в това лошо време. Дори и при това разстояние между двама ни снегът бързо затрупваше следите от неговите ски. На места те просто за секунди изчезваха.