Веднага, щом успях да си възвърна нормалното дишане, започнах да опитвам да си освободя краката, зарити в снега. Но върховете на ските ми се бяха забили дълбоко под снежната пряспа и не можех да ги мръдна. Опитах се да напипам кандахарите44, за да ги откопчея и по този начин да си освободя краката. Но не можех да ги достигна, защото при всеки опит да се изправя, ръката ми потъваше до рамото в пухкавия сняг.
Опитах се да намеря щеките. Исках да използвам опората на колелцата им. Но не можах да ги намеря в снега. Докато се бях борил за въздух, каишките се изхлузили и щеките бяха пропаднали дълбоко в снега под мен. Изгребвах една ивица наоколо и както лежах, се извъртях настрани. Можех да движа тялото си само от кръста нагоре. Започнах да се клатя напред-назад. Това усилие отне и последните ми сили и предизвика силни болки в краката. Най-после достигнах пружинния обтегач на левия кандахар. Успях да го откопчея и веднага щом обувката се освободи от затяжката, почувствувах облекчение. Размърдах крака си. Изглеждаше не беше пострадал. След това направих същото и с другия крак. И на него като че ли нищо му нямаше.
Отпуснах се по гръб изтощен. Отгоре снегът валеше на парцали и ме затрупваше бързо. Вятърът продължаваше да го навява в дупката, в която лежах, така че трябваше непрекъснато да го утъпквам с ръце около мен, за да не ме покрие изцяло.
След като поотпочинах от усилието да откопчея затяжките, аз се опитах да се изправя на крака. Но това беше напълно невъзможно. В момента, в който с ръка или крак потърсех опора в мекия сняг, те потъваха. Все едно че се намирах в тресавище. Спасяваше ме единствено това да лежа с цяло тяло. По едно време успях да се изправя в седнало положение и да достигна едната от ските. Стъпих върху нея, но веднага потънах до кръста в снега.
Вече бях изморен до крайност. Няма нищо по-изтощително от това да се опитваш да се изправиш в мек сняг, а аз освен това бях вече изморен от дългото спускане.
Легнах отново по гръб. Задъхвах се. Чувствувах мускулите си омекнали и отпуснати като мокри въжета. Те вече нямаха никаква еластичност. Реших да изчакам завръщането на Мейн. Той ще се върне обратно по своите следи. Ами ако са затрупани? Но той ще съумее да си припомни пътя, по който се е спуснал. Сигурно трябва да почакам още малко. Той скоро ще разбере, че аз не го следвам. Сигурно ще трябва да се изкачва и това ще го забави. От колко време съм тук? Струваше ми се от часове.
Легнах отново и затворих очи, като се мъчех да си внуша, че това не е мокър сняг, а удобно легло. Потта засъхна и ми стана студено. От топлината на тялото снегът се топеше под мен и мокротата проникваше през дрехите ми. Нов напор на вятъра посипа лицето ми със сняг.
Мислех за дългото стръмно спускане, което бе завършило така безславно за мен в тази снежна пряспа. А след това си спомних с ужасното чувство на паника за следите от ските на Мейн, когато бяха възвили остро покрай дъното на падината и купчината насметен сняг? Там Мейн бе направил християния. А Само няколко минути преди това той беше спрял нарочно, за да разбере дали аз мога да правя християния или не.
Докато лежах на снега, истината проникваше бавно до съзнанието ми. Мейн нарочно беше направил така, че това да се случи.
Тогава осъзнах, че той няма да се върне.
Глава пета
Назад през глетчера
След като се убедих, че Мейн няма да се върне, за кратко време бях обзет от паника. Пет-шест пъти опитвах да се изправя, но снегът просто поглъщаше краката и ръцете ми. При последния опит почувствувах как изтощението ме обхваща изцяло. Изпружих ръка встрани, за да се задържа в седнало положение, така че главата ми да остане над ръба на дупката, в която лежах. Страхувах се от тази дупка. Тя приличаше на гроб. Вятърът навяваше с упорито постоянство сняг над острите й ръбове. Чувствувах се като затрупан. Ръката ми потъна в приличния на пух сняг и аз бавно се претърколих на една страна.
Останах за момент да лежа неподвижно. Мускулите ми отпочиваха. Обзе ме някакво сънливо безразличие. За какво повече да се вълнувам, за какво да се боря? Можех да си лежа тук и да заспя. Вече не ми беше студено — поне засега. Снегът се беше просмукал в дрехите и те обгръщаха тялото ми като в топъл компрес. Студено беше само на ръката ми, потънала дълбоко в снега.
Раздвижих я за да я измъкна. И тогава пръстите ми докоснаха нещо твърдо — твърдо и кръгло. С внезапно подновена енергия започнах да ровя с премръзналите си пръсти. Това беше дръжката на една от щеките. По тялото ми се разля онова неочаквано успокоение, което само надеждата може да донесе. Лежах с глава, положена върху заритата от сняг лява ръка, и плачех от радост. Една щека! Струваше ми се, че мога да направя всичко само ако намерех отново щеките си.