— Разбира се, че приемам — отвърнах аз. — Страшно много ми трябва работа. Но съвсем естествено искам да знам какво ще работя? Как иначе мога да ти отговоря дали ще се справя с нея.
— Ти би трябвало по-добре да ме познаваш — отвърна той с по-спокоен тон. — Аз не бих ти предлагал тази работа, ако не бях сигурен, че ще можеш да я вършиш. Е, приемаш или не?
— С най-голямо удоволствие.
— Много добре. — И той поръча още по едно, преди аз да бях изпил и половината от втората чаша. — Това е за последно — успокои ме той, — докато ти обясня в какво ще се състои работата. И ще бягам, иначе ще изпусна влака. Ходил ли си в Кортина?
Кимнах. Разбира се, че бях ходил. В края на войната бяхме обявили целия курорт за почивен център за нашите войски.
— В същност няма значение — продължи той. — Намислил съм да снимам там филм. На сегашните филми им липсва динамика — повечето от тях приличат на филмирани пиеси — затова уестърните са толкова популярни. Филмовите компании смятат, че хората ходят на кино, за да слушат. Но не е така. Те ходят, за да гледат. Огромен пазар стои открит и чака да се появи някой скиорски филм с бързо, напрегнато действие, с много падане по пистите и опасни сцени. Светът е полудял по спорта — той създава една изкуствена възбуда и вълнения, които трябва да заместят тези, породени от войната. Но аз ще трябва най-напред да убедя моите продуценти в успеха на такъв филм. Затова изпращам там и една дебела, тромава горила на име Джо Уесън, който по ирония на съдбата е първокласен кинооператор. Той отива, за да направи няколко снимки, които да убедят студията „К. М.“, че аз съм прав. Ти тръгваш с него, за да напишеш сценария. Това е само претекст, за да оправдая разноските и хонорара. Въобще не ме е грижа дали ще напишеш сценарий или не, но по-добре се опитай. Джо Уесън ще разчита на него. За всички, освен за мен ти си там, за да напишеш сценарий. Ще бъдеш включен във ведомостта на студията „К. М.“ като автор на сценарии. Аз ще го уредя. — Енглес запали цигара. — Ще се настаните в една хижа, наречена „Кол да Варда“ — продължи той. — Тя е на около пет мили северно от Кортина. Не се различава много от обикновените хижички, но има самостоятелни стаи. Вече съм направил резервации за двама. Стигате Пасо Тре Крочи11 и вземате влековата шейна — злитовия — както й викат макаронаджиите — до хижата. Преструвай се, че пишеш, и наблюдавай всички, които идват горе. Най-вече гледай за това момиче. — Той извади една снимка от портфейла си и ми я подаде.
Това беше твърде избеляла и смачкана фотография на главата и разголените рамене на едно момиче. Беше правена в Берлин и отдолу имаше надпис: „Ftir Hein — rich, meinen Liebling — Carla.“12
— Тя е италианка — допълни Енглес.
То си личеше и от снимката. Момичето бе с тъмни коси и очи и широки, плътни устни. Нещо твърде животинско имаше в лицето й, а в очите блестеше твърдост. Напомняше ми някои от снимките на проститутки в картотеките на нравствената полиция, които бях разглеждал скоро след падането на Рим.
— Разбери, не искам да правиш абсолютно нищо — продължи Енглес. — Искам само да си отваряш очите. Интересуват ме злитовията и хижата, хората, които пребивават там, постоянни посетители, всичко необикновено, което може да се случи. Повече подробности няма да ти кажа. Ако си държиш очите и ушите отворени, ти вероятно ще научиш толкова, колкото знам и аз. Но аз не искам да предприемаш каквото и да е. Ще ми изпращаш всекидневна информация. Ако стане нещо обезпокоително, телеграфирай ми веднага в киностудията. Ще пращаш информациите си с „въздушна поща“. Сега всичко ясно ли е?
— Като в мъгла — отвърнах аз.
— Точно толкова ясно исках да ти стане — ухили се той. — Ела при секретарката ми утре. Тя ще уреди формалностите. — Погледна часовника си и пресуши на един дъх чашата. — Ще успея да хвана влака — промърмори той. — Получаваш работа за три месеца и ако подозрението ми се окаже вярно, може да извадиш голям късмет. В най-лошия случай може да напишеш сценарий, който аз да поставя. Заминаваш за Кортина вдругиден.
С тези думи той ме потупа по рамото и се втурна навън, оставяйки ме леко смутен и объркан, но с неочакваното чувство, че светът е прекрасен и че отново си заслужава да се живее. Съдбата ми сервираше на поднос възможност да напиша филмов сценарий. Изпих още няколко чашки на бара, наслаждавайки се на щастливия случай и топлината на уискито. Ако напишех сценарий и той се окажеше достатъчно добър, Енглес, в това бях сигурен, щеше да удържи обещанието си. Не се замислях много за личната поръка, която ми беше дал. Тогава не знаех, че тя ще пропъди от главата ми всякаква мисъл за написване на сценарий, докато не седна да описвам истинските събития, които се разиграха в „Кол да Варда“.