Енглес се усмихна, но все още продължаваше да говори, обърнат само към Карла:
— Злитовията. Разхлабено зъбно колело и… нещастен случай. Това щеше да е краят за теб и Валдини.
— Вие трябва да сте луд! — извика Мейн с побелели устни. — Най-напред измисляте, че съм искал да убия Блеър, а сега Карла… и Валдини. — След това добави с по-спокоен глас: — Не мога да повярвам, че говорите сериозно.
— Напълно сериозно говоря — отговори бавно Енглес. След това внезапно се наведе напред — все едно че скочи върху Мейн. — Вчерашната история е точно толкова преднамерено убийство, колкото, да речем, с изваден нож да се опитате да прережете гърлото на Блеър.
Мейн се изсмя. Но смехът му беше с една нотка по-висок от обикновено:
— Опитайте се да го докажете. Боже мой, Енглес, ако бяхме в Англия, щях да ви дам под съд за клевета.
— Ако бяхме в Англия, моето момче — отговори Енглес, — ти щеше да лежиш в килията за осъдени на смърт и да чакаш изпълнението на присъдата.
Мейн само повдигна рамене:
— Вие наистина сте луд — каза той и си наля още една чаша.
Сцената сигурно би приключила с тази реплика, защото според мен Енглес трябваше да разбере, че за момента подклаждането на огъня е достатъчно. Но в този момент Карла неочаквано пристъпи напред:
— Гилбърт — рече тя и гласът й беше копринено мек като козината на пантера, промъкваща се към жертвата си, — защо си искал да ме убиеш?
Мейн гаврътна чашата си на един дъх:
— Откъде да знам? Питай Енглес. Това е негова измислица. Може би той ще ти каже.
— А може би няма нужда да питам него. — Гласът на Карла мъркаше, но аз долових, че мърка с ненавист. — Може би знам защо. — С тези думи нежната струна в гърлото й окончателно се скъса.
Мейн застана нащрек — бледите му, леко присвити очи гледаха студено.
— И защо съм искал да те убивам? — запита той с равен глас.
— Защото повече не ти трябвам и защото знам прекалено много. — Сега тя говореше с по-висок глас. В него имаше яд и горчивина. — Ти най-напред се опита да изнудиш Хайнрих. И след като той не ти каза къде го е скрил, ти направи така, че да го арестуват. Ти, мръсен жалък информанте50. Ти уби моя беден Хайнрих.
— Твоят беден Хайнрих! Ти го мразеше. А той те презираше.
— Това не е вярно — избухна Карла. — Той ме обичаше, винаги ме бе обичал.
Мейн се изсмя:
— Обичал те! Той те презираше. Търпеше те само защото ти му беше необходима. Той беше бежанец в чужда страна и ти знаеше как да го криеш. А ти живееше с него, защото твоята алчна душица беше влюбена в злато, струващо милиони.
— Алчна душица? Ти ли ще ми говориш за алчност, ти, който…
Мейн продължи да си пие, оставяйки потока от италиански хули да мине покрай ушите му. Държеше се със заучена наглост и безочие. Карла неочаквано спря. Очите й диво блестяха.
— Мразя те — изкрещя тя бясно. — Чуваш ли? Аз те мразя.
— Така ли, Карла? — изсмя се Мейн. — А не много отдавна ти ми казваше, че ме обичаш. Не ме ли обичаш вече? — Неговият презрителен, надменен и подигравателен тон, изглежда, я нарани дълбоко.
— Защо ме изостави, Гилбърт? — проплака тя с неочаквано за нея тихо отчаяние в гласа. — Ние можехме да бъдем много щастливи. Защо ме изостави?
— Защото, както ти съвсем правилно предположи, вече не си ми нужна — отвърна той студено. — Ти дори не знаеш къде е златото, нали, Карла? Твоят беден Хайнрих, който толкова много те обичал, не ти е казал къде е златото. Той уби доста хора, за да вземе това злато. Той ги застреля и ги зарови някъде тук. След като си е направил труда да свърши тази работа, той не е смятал да разкрива тайната си пред някаква малка проститутка, която е набарал в някакъв милански танцувален салон.
— Ти… — с бързо движение на китката Карла прасна в медната обковка на бара високата чаша, от която пиеше, и замахна към него с острия счупен ръб.
Всичко стана светкавично. Но все пак Мейн беше по-бързият. Миг преди Карла да го наръга в лицето, той я сграбчи за китката и така я изви, че тя се завъртя на пети около себе си. Прикова я на място. Тялото и се изви на дъга от ужасната болка, а пръстите на лявата й ръка, присвити като нокти на граблива птица, не успяха за милиметър да забият в лицето му кървавочервения лакиран маникюр.
Точно в този момент Керамикос и Валдини се показаха на вратата. Не успях да видя кога Валдини извади този пистолет. Направи го с опитно, много бързо движение. С крайчеца на окото си го видях, че влиза. Вървеше зад Керамикос. Той, както и гъркът, се спряха като втрещени от странната сцена пред бара. Карла му извика нещо на италиански или може би на сицилиански, защото аз не го разбрах. И в същата секунда малкият автоматичен пистолет се озова в ръката на Валдини.