— Ти знаеш ли? — запитах аз.
Той поклати отрицателно глава:
— Не. Що се отнася до мен, моето предположение се базира единствено на факта, че Щелбен е бил собственик на тази хижа. Защото, когато Щелбен беше първоначално арестуван, аз го разпитвах в Милано. Заинтересува ме тази история с изчезването на златото. Доста време загубих с това дело. Дори отидох до Берлин и видях…
В този момент Мейн спря да свири. Настъпи внезапна тишина. Виенето на вятъра отвън нахлу в стаята с тъжен и протяжен стон, който късаше нервите. Зад стъклата на прозорците снежинките се въртяха в безкраен, вихрен танц.
— По-добре продължавай да свириш — обърна се Енглес към Мейн, — иначе всички ще завият като вълци един към друг.
Мейн кимна развеселен. Той отново изглеждаше напълно спокоен. Настани се по-удобно на въртящото се столче и захвана „Симфони фантастик“52. Керамикос се примъкна към нас.
— Бихте ли ми казали, мистър Енглес, каква беше причината за скарването между контеса Форели и Мейн? — запита той.
Енглес му разказа с две-три думи какво бе станало. След като свърши, Керамикос кимна:
— А, значи, причината за нейното налудничаво държание е това злато. Тя сигурно е чувала и по-лоши неща за себе си, отколкото „проститутка“. И не знае къде е златото, така ли? — Най-неочаквано той издаде напред главата си. — Вие знаете ли къде е, мистър Енглес?
— Ако знаех, вие едва ли бихте очаквали, че ще го кажа на вас.
Краткото „ха-ха“ на Керамикос приличаше повече на грачене:
— Разбира се, че не бих очаквал такова нещо от вас, приятелю. Но ние трябва да си помагаме малко, вие и аз. Тези хора тук — и той кимна по посока на контесата и Мейн, — те са загрижени единствено за себе си. За тях това е личен интерес. Докато вие и аз — ние изпълняваме своя дълг, ние не работим за самите себе си.
— И за кого работите сега, Керамикос? — запита Енглес.
— За своята страна — отговори той. — Аз винаги работя за страната си. — Той се взря по-отблизо в Енглес. — Нали си спомняте, че ние сме се срещали вече?
— Разбира се, че си спомням — отговори Енглес. — То беше в Пирея. Вие ръководехте някакви нелегални от ЕЛАС53 и възнамерявахте да минирате пристанището през нощта.
— А, значи не сте забравили. Студена беше онази нощ. Водата в пристанището беше черна и пълна с мръсотии и масло от корабите. Много неприятен вкус имаше. На мен това плуване никакво удоволствие не ми достави. — Той се усмихна. — А сега ние пием заедно. Не го ли намирате за странно?
— Човек невинаги е в състояние да подбира компанията си за пиене — отговори нахално Енглес.
Керамикос отвърна с едно мазно хихикане и очичките му запремигваха зад дебелите лещи на очилата.
— Такъв е животът — отвърна той. — Вие служите на вашето правителство, аз — на моето. Нашите срещи би трябвало да бъдат драматични моменти — с пистолети, както е при Валдини. Но вместо това ние си пийваме приятелски.
— Не ставайте смешен, Керамикос. — Вие не можете да служите на правителство, което вече не съществува.
Керамикос въздъхна:
— Вярно. Много вярно. За момента нищо не е останало — има само една свободна, нелегална организация. Но по целия свят работят много германци като мен. Ние работим без ръководство и без средства. Но с времето това ще се промени. За момента ние си прахосваме силите в търсене на пари. И затова аз съм тук. Аз имам организация в Гърция. На нея трябва да се плаща, ако искаме тя да продължава съществуванието си. Четири милиона долара в злато ще ни стигнат. Но няма винаги да е така. Някой ден Германия ще започне да се организира отново. И следващия път — третият път — може би няма да се провалим. Във вашата страна вече се говори, че Германия трябва да напредне, за да заеме своето място в икономическия план на Европа. Ние нямаме национални дългове като вас. Всяка война се е изплатила с руините на поражението. Ние сега гладуваме, което означава, че старите хора измират. И това пак е добре дошло за нацията. Нашата индустрия е разрушена това също е добре за нас. Нашата индустрия, след като я построим отново, ще бъде нова и съвсем модерна. Тя няма да се състои от стари фабрики, които трябва да се преустройват, за да отговарят на изискванията на променящите се нужди, както вашата. Така ще стане и с войската ни. Ще видите. Миналия път това ни отне двадесет години. Двадесет години са много време. След двадесет години ще се роди ново поколение, което няма да помни, че войната е нещо ужасно.