Аз оставих моя войник да охранява камиона и се качих с останалите в шейната. На върха на злитовията имаше някаква постройка, приличаща на железобетонен постамент за оръдие, в която се намираше теглителният механизъм. До нея имаше малка хижа и точно над тях се виждаха землени изкопи, където бяха инсталирани противовъздушните оръдия. Едва бяхме привършили с разтоварването, когато иззвъня телефонът в бетонната постройка. Отидох да вдигна слушалката. Обаждаше се капитанът. Той ми нареди да преместя сандъчетата в края на най-дълбокия изкоп за бетонните основи на противосамолетните оръдия. Докато моите войници вършели това, аз трябвало да изпратя шейната обратно за него. Изпълних заповедта и наредих на войниците да преместят сандъчетата в изкопите. До тях водеше проправена в снега пъртина, но тя беше много плъзгава. Склонът беше стръмен и сандъчетата трудно се носеха. Моите войници страшно роптаеха.
Още не бяхме привършили тази работа, когато пристигна капитанът. Той ни се скара, че работим бавно. Непрекъснато поглеждаше часовника си. Беше много нервен. Хората ми роптаеха дори в негово присъствие и той ме обвини, че съм отслабил дисциплината.
Когато приключихме с пренасянето и сандъчетата бяха подредени до стената на изкопа, той заповяда: „Ефрейтор, строй войниците в бетонната постройка! Трябва да им говоря“. Направих, както ми беше заповядано, и ги строих в редица до отсрещната стена на машинното помещение, където имаше малко свободно място. Бях неспокоен, войниците — също. В тази фаза на войната дисциплината не беше добра, но ние все още се страхувахме от Гестапо. Капитанът кресна на войника, който караше шейната и той влезе при нас. Имаше възглупав вид.
След него влезе капитанът и затвори вратата. По лицето му пробягваха нервни тикове и аз забелязах, че по куртката му и на лявата му ръка има кръв. Помислих, че е паднал и сее наранил. Изглеждаше много възбуден и нервно подръпваше ремъка на автомата, който висеше на рамото му.
— Едно от сандъчетата в камиона е било разбито и от него липсва злато — каза той. — Ще претърся всеки поотделно. Кръ-гом!
Машинално изпълнихме заповедта и по този начин се озовахме с лице към стената.
По някаква непонятна и за мен причина аз обърнах глава и погледнах през рамо. Видях, че той е насочил автомата към нас. В момента, в който се обърнах, той започна да стреля. Скочих към голата електрическа крушка, завинтена на стената точно над главата ми. Ударих я с длан. Но при отскока се спънах в някаква част от машината и паднах върху барабана на стоманеното въже. Настана абсолютна тишина. Стаята беше пълна с дим и изстрелите кънтяха отчетливо в затвореното пространство. Чувствувах се полузашеметен, защото си бях ударил главата.
Светна електрическо фенерче. Лежах неподвижно. Виждах капитана през спиците на едно голямо колело, до което лежах. Той се покатери по машината към стената и започна да оглежда труповете един по един. В една ръка държеше фенерчето, а в другата пистолета си. Вратата бе съвсем близо до мен. Аз запълзях тихо по пода зад барабана на въжето и успях да стигна до вратата. Но той се обърна и стреля по мен, докато я отварях. Куршумът ме улучи в ръката. Аз залитнах навън и почувствувах, че падам. Претърколих се няколко пъти надолу по стръмния склон. Спрях в дълбок, мек сняг. Падал съм по пъртината на шейната.
Покатерих се към прикритието на дърветата. Скоро след това шейната тръгна надолу. Караше я капитан Щелбен, а напреко на едната седалка лежаха две тела. След няколко минути от дъното на злитовията се разнесоха изстрели. След като всичко утихна, аз отново излязох на пъртината. Някой се изкачваше нагоре, като се придръпваше по стоманеното въже. Премина съвсем близо до мен и аз видях, че това е капитанът.
След известно време поех надолу между дърветата. В дъното на склона намерих ефрейтора, който бе тръгнал с капитана да докладва на своя офицер. Той лежеше по лице. Отдолу, под сърцето му, снегът беше червен. На гърлото му се виждаше рана от войнишки щик. Малко по-нататък имаше още три трупа. Първият беше удушен; другите два бяха убити с куршуми. Единият от тях беше личният прислужник на капитана, а другият — войникът, който беше карал шейната.
Изплаших се страшно при вида на мъртвите тела и при спомена за това, което стана на върха на злитовията. Страхувах се, че няма да ми повярват, като разкажа какво се е случило. Превързах раната си (разбрах, че не е опасна) и добрата съдба ми помогна да се кача на един камион, който отиваше надолу към Италия. С него стигнах до Триест и оттам успях да се кача на една гемия, която тръгваше за Корфу57. По-късно в цивилни дрехи се качих на една шхуна за Солун, където бях служил през 41 година и познавах някои хора, които можеха да ми помогнат.