— Това е нелепо и абсурдно! — извика Мейн. Той с усилие на волята се мъчеше да си възвърне обичайното непринудено държание. — Ти се припознаваш. В моята военна кариера няма неизяснени. Попаднах в плен и след като постъпих в ЮНРРА. Може да провериш в архива на Военното министерство.
— Точно това направих, преди да тръгна насам — отвърна Енглес тихо. — Капитан Гилбърт Мейн се води „изчезнал“ през януари 1944 година. Смятало се, че е убит по време на бой близо до Касино59. След два месеца е отбелязано, че е успял да избяга от немски военнопленнически лагер. Когато си се явил на служба под името Гилбърт Мейн, ти си излъгал, че се завръщаш след прекаран удар, и са ти позволили да преминеш към ЮНРРА. Ти си подал рапорт да бъдеш изпратен в Гърция, където е било малко вероятно да те срещне някой от офицерите от зенитния батальон на истинския Гилбърт Мейн. Предполагам дори, че истинският Гилбърт Мейн е бил нарочно убит по време на боя. Твоето име е Стюарт Рос, а Мюлер и Мас са членове на твоята неаполска банда.
Мейн се изсмя. Това беше див смях. Беше целият побледнял и напрегнат.
— Ти най-напред ме обвини, че съм се опитал да убия Блеър и съм замислял да убия Карла, сега…
— Вярно е — прекъсна го Карла с дрезгав глас. — Всичко, което Енглес каза, е вярно. Аз знам, че е вярно. — Тя беше успяла да се изправи на крака. Лицето й сивееше под грима и тя едва се сдържаше да не заплаче със сълзи. — Ти си смятал да ме убиеш. Ти каза, че ще откриеш къде е златото. Говореше ми, че ме обичаш. Ти казваше, че ще откриеш къде е златото и след това ще се оженим и ще го поделим. Но ти си ме лъгал. — Гласът й потрепера на граници на истерията. — Ти през цялото време си ме лъгал. Ти си този, който закупи „Кол да Варда“ на търга. Вчера го разбрах. И… ти си този, който знае къде е златото. Ти, ти… — крещеше Карла. — Дано то ти донесе толкова добро, колкото донесе и на останалите.
Мейн пристъпи към нея. Нямаше никакво съмнение какво ще направи. Беше почервенял от гняв. Посегна да я удари, но докато изваждаше ръката си от джоба, Валдини, който бе дошъл в съзнание, бръкна за пистолета си. Той висеше в кобур под мишницата му и тъй като сицилианецът беше все още замаян, не можа веднага да дръпне закопчалката. Мейн беше по-бързият. Той стреля преди още Валдини да е извадил пистолета. Улучи го в гърдите. Малка черна точка се появи внезапно върху блестящо синьото сако на Валдини, той нададе сподавен вик и се претърколи.
За секунда никой не мръдна. Димът от пистолета на Мейн се издигна нагоре на сини колелца. Трясъкът от изстрела на Мейн като че ли ни смрази на място. Валдини започна да стене и да храчи кръв.
Карла беше първата, която се раздвижи. Тя изплака и коленичи до Валдини. Видяхме я, че вдигна главата му и избърсва кръвта от устните с жълтата копринена кърпичка от горното джобче на сакото му. Той отвори очи и погледна нагоре към нея: „Карла… кара миа.“ Направи опит да й се усмихне, но в този момент главата му увисна безжизнено назад.
— Стефан! — проплака Карла. — Стефан, не ме оставяй.
Но той беше мъртъв.
Тя вдигна глава, като все още обгръщаше тялото му с ръце. Плачеше. Според мен това беше най-покъртителното от всичко — че Карла може да плаче, защото Стефан Валдини е мъртъв.
— Защо трябваше да го убиваш? — Гласът й прозвуча уморено. — Той ме обичаше. Моят беден Стефан. Той беше всичко, което аз в същност имах. Което въобще съм имала. Той си беше мой. Той беше единственият, който истински ме обичаше. Беше привързан като кученце. Защо трябваше да го убиваш?
След малко тя, изглежда, се овладя. Положи отново тялото на Валдини на пода. След това тръгна бавно към Мейн. Той не я изпускаше от поглед, като в същото време се стараеше да наблюдава и нас, все още с пистолет в ръка. Като стигна до него, тя спря. Широко разтворените й очи гледаха диво.
— Глупак! Ние можехме да убием тихичко Хайнрих и да поделим всичкото злато между нас двамата. Можехме да бъдем много щастливи цял живот. Защо трябваше да ги караш да арестуват Хайнрих? И твоите двама приятели? Всичко се разчу.
— Блясъкът на това злато беше прекалено силен за моите двама приятели — отвърна Мейн грубо.
— Целия си живот прекарах с мъже, които мамеха и убиваха. Но теб сметнах за честен. Мислех, че ти наистина ме обичаш. Във Венеция… аз бях толкова щастлива с мисълта, че ще бъдем богати и ще можем да живеем добре и без опасности. Но после ти замина, а Хайнрих и твоите двама приятели бяха арестувани. Тогава започнах да те подозирам. Накарах Стефан да те проследи. След това разбрах, че всичко е свършено, че ти не обичаш мен, а златото. Ти наддаваше срещу мен на търга. Ти си замислял да убиеш мен и Стефан. Ти си един мръсен, жалък мошеник. — Всичко това тя изговори без вълнение. Но гласът й стана по-висок, когато продължи: — Сега вече уби и Стефан. Защо не убиеш и мен? Имаш пистолет. Не трябва да се страхуваш, щом имаш пистолет в ръка. Хайде, убий ме, защо не стреляш? — Изсмя се. — Глупак си ти, Гилбърт. Сега трябва да ме убиеш… и всички останали. Помисли колко много злато има тук и след това си спомни, че ти си единственият човек, който знае къде е то. — Тя се усмихна горчиво. — То няма да ти донесе нищо добро. Ариведерчи, Гилбърт.
59
Град в централна Италия. Важен стратегически обект, пазещ подстъпите към Рим по време на Втората световна война. Б.пр.