— Хайде сега изхвърли това тяло оттук! — заповяда Мейн на италиански. — Зарови го в снега и измий дъските!
— Но, но, синьоре. Мамма миа. Нон е посибиле60.
Не ми беше ясно от кое повече се страхува Алдо — от пистолета на Мейн или от сгърченото до стената тяло, проснато в локвата кръв. Той нареждаше нещо съвсем несвързано и безсмислено.
Мейн се обърна към нас:
— Няма смисъл да се занимавам с това животно. Може би вие ще бъдете така добри да изхвърлите това нещо оттук и да го заровите някъде, за да не се вижда. И… накарайте, моля, този кретино да измие пода. — Той вече напълно се владееше. Разпореждаше се с тялото на Валдини, все едно че то беше натрошена стъклария, която трябва да се изхвърли на боклука. — Не се качвайте по стаите си все още — добави той. — Искам да ги претърся преди това. — Погледна нагоре. — А сега трябва да се кача и да се погрижа за Карла. — Но преди това отиде до телефона и изтръгна кабела от стената.
— Какво смяташ да правиш с нея? — запита Енглес, когато Мейн се отправи към вратата.
Той се обърна на прага и се усмихна:
— Любов ще правя. — Тежките му обувки заскърцаха по дъските отвън и след това по стълбите. Чу се трясъкът на отворена с ритник врата и след това мигновено заглушен писък. Той се превърна в мучене, който постепенно се удави от воя на вятъра.
— Майн гот!61 — извика Керамикос. — Той я е убил.
Ние стояхме и слушахме. Каквато и да е една жена, не е приятно да я чуваш как стене от болка и да мислиш, че е била убита, без да си направил някакъв опит да я спасиш. Изведнъж се почувствувах много зле. Този писък и тялото на Валдини, което лежеше до стената като заклано прасе в собствената си кръв — това беше прекалено много за мен. По стълбите отново прокънтяха стъпки. Мейн слизаше обратно. Той влезе в столовата и се спря, като видя, че никой от нас не се е помръднал.
— Ей, хора, какво става с вас? — запита той. Беше прибрал пистолета и изглеждаше почти весел.
— Уби ли я? — запита Енглес.
— Мили боже, не! Само я вързах, нищо повече. Тя не можа да намери друг пистолет в стаята на Валдини. — Той кимна към трупа. — Енглес, изнесете моля ви с Блеър това тяло оттук! Керамикос, ти ела с мен!
Тялото на Валдини не беше тежко. Ние отворихме прозореца зад бара и го избутахме навън. Отвън беше натрупало и трупът потъна в снега като в пухено легло. Аз се надвесих над прозореца и погледнах надолу.
Трупът лежеше проснат по гръб — дрехите изглеждаха много светли на фона на снежната белота, а кръвта от устата образуваше червено петно около главата. Приличаше на парцалена кукла с някаква абсурдна и нелепа, самодоволно накривена шапка. Вятърът започна да навява отгоре сняг и тялото изчезна под него. Лицето ми моментално се вледени от ледения вихър. Отстъпих назад и затворих прозореца. Енглес се беше надвесил над Алдо. Италианецът стоеше на колене и търкаше пода с една кърпа за бърсане на чаши.
— Трябва да пийна нещо — казах аз.
— Налей и на мен, моля ти се. — Енглес дойде на бара. — Сигурно е станало време за обяд.
Погледнах часовника с кукувичката, който продължаваше да тиктака весело, сякаш нищо не се беше случило. Стрелките показваха дванадесет и половина.
— Никога не съм бил по-малко гладен — отвърнах аз.
— Хубава работа! Виждал си и по-ужасни неща! — подхвърли той, докато поемаше чашата.
— Знам. Но тогава беше война. Предполагам, че човек привиква с мисълта за смъртта още по време на обучението си във войската. Но да убиеш хладнокръвно някого — това е различно. Мислех, че ще застреля и Карла.
— Не се притеснявай, ще го направи. И нас ще застреля, ако не предприемем нещо да му попречим. — Той вдигна чашата си. — Наздраве! — Беше напълно спокоен. — Смешна работа! Имам пред вид влиянието, което златото, скъпоценностите или каквато и да е друга форма на концентрирано богатство оказват върху хората. Да вземем нашия приятел Щелбен. Той застрелял девет души толкова спокойно, колкото ти или аз бихме отрязали ненужните части от филмов сценарий. Същото е и с Мейн. Той вече е убил трима души и накарал един да извърши самоубийство. Ето ти съзнателният убиец — гангстерът, човекът, който убива без мисъл или чувство. Той наистина е доста тъп и безчувствен. Вълнуващото в него е само това, което върши.
— Защо по дяволите реши да се забъркваш в тази каша? — запитах аз.
Той ми хвърли един бърз поглед: