Дишането й се учести. Главата й клюмна, сякаш бе изгубила кураж.
— Мъже, които познаваш ли, Луси?
Кимване.
— Кои?
Не последва отговор.
Няколко бързи, насечени вдишвания. Раменете й се прибраха плътно към тялото.
— Кои са те, Луси? — Зададох въпроса тихо.
Тя примижа. Отново мълчание. След което:
— Моят баща… и други, и…
— И кой?
— Едно момиче — промълви едва разбираемо Луси.
— Малко момиче като теб ли?
Поклащане на главата.
— Не, жена. Той я носи — преметнал я е през рамо.
Очите й се движеха неспокойно под затворените клепачи.
Може би преживяваше отново събитията от съня.
— Баща ти носи жената, така ли?
— Не… Един от другите.
— Познаваш ли го?
— Не — отвърна тя, а в гласа й се долови раздразнение, сякаш поставяха под съмнение думите й. — Виждам само гърбовете им. — Започна да говори бързо: — Тя е върху нечие рамо и той я носи като чувал с картофи, косите й са паднали надолу.
Внезапно отвори очи, в които се четеше объркване.
— Странно усещане. Сякаш отново съм… там, в съня.
— Това е нормално. Просто се отпускате и оставяте сетивата да ви водят.
Отново затвори очи. Пое дълбоко въздух.
— Какво виждате сега?
— Мрак. Трудно ми е да виждам. Но… луната. Луната е голяма… и…
— Какво, Луси?
— Продължават да я носят.
— Накъде?
— Не знам… — Направи физиономия. По челото й бяха избили капчици пот. — Аз вървя след тях.
— Те знаят ли?
— Не. Аз съм зад тях… Огромни дървета, навсякъде гора. Продължават да вървят, не спират… много дървета. Гигантски дървета… клони, които се спускат ниско… още дървета… като мрежа… красива дантела… — Пое дълбоко въздух. — Спират… Оставят я на земята.
Устните й бяха побелели.
— Какво става след това?
— Започват да говорят, оглеждат се. Страх ме е, че са ме видели. Но те се обръщат с гръб към мен и тръгват… вече не ги виждам, много е тъмно… изгубена… После онзи звук — стържене или удари в земята. По-скоро като удари в земята. Отново и отново.
Отвори очи. Пот се стичаше край ноздрите й. Подадох й салфетка.
Усмихна се едва-едва.
— В основни линии това е. Същата сцена сънувам всеки път.
— Колко пъти сте сънували този сън?
— Доста — тридесет или четиридесет.
— Всяка нощ?
— Понякога. Понякога два-три пъти седмично.
— От колко време?
— От средата на съдебния процес, т.е. от четири или пет месеца, нали? Но както казах, след първото посещение при вас престанах да го сънувам. До снощи. Предполагам, че се дължи на нервна преумора.
— Момичето от съня прилича ли на някоя от жертвите на Швант?
— Не. Аз не… Може да греша, но не мисля, че между Швант и съня ми съществува нещо общо. Не мога да ви обясня защо, просто такова е моето усещане.
— Някаква идея с какво може да е свързан?
— Не. Вероятно говоря пълни безсмислици.
— И не сте сънували този сън преди процеса?
— Никога.
— Случило ли се е нещо по средата на процеса, което да причини въпросната напрегнатост?
— Ами — каза Луси — започна, след като Майло Стърджис свидетелства по делото. Относно Кери. За изживяното от нея.
Гледаше ме втренчено.
— Но може да греша. Може би чутото за Кери е събудило нещо в мен. Идентифицирала съм се с нея и съм се върнала в детството си. Мислите ли, че това е възможно?
Кимнах.
Погледът й се зарея към океана.
— Проблемът е, че сцената от съня ми се струва позната. Като deja vu3. Но същевременно нова и странна. А освен това, ходенето насън. Предполагам, че губя контрол над себе си. Това ме тревожи.
— Преди случвало ли ви се е да ходите насън?
— Поне аз нямам спомен.
— Подмокряхте ли леглото си като дете?
Лицето й поаленя.
— Каква връзка има това с ходенето насън?
— В някои случаи съществува биологична зависимост между нощното напикаване и сомнамбулизма. При част от хората те са генетично заложени.
— Ами… Да, подмокрях се нощем. Продължи кратко, докато бях съвсем малка.
Размърда се неспокойно в креслото.
— Сънищата будят ли ви?
— Събуждам се с мисълта за тях.
3
Състояние, в което неща, които виждаме, ни се струват познати, сякаш вече сме ги виждали или преживели. — Б.пр.