Натиснах звънеца. Нищо. Чукчето на входната врата представляваше бронзов морски лъв, който солената влага бе покрила с патина. Потропах с него по вратата няколко пъти. Пак нищо. Не се виждаха нито микробусът на Гуен, нито БМВ-то на Том. В пощенската кутия нямаше писма, нямаше дори рекламни диплянки.
Прибрах се у дома и позвъних в Асоциацията на продуцентите, откъдето научих, че Къртис Ап е президент на „Ню Таймс Пръдакшънс“ в Сенчъри Сити.
На обаждането ми в НТП22 отговори неясен глас от запис на телефонен секретар. Натиснах 6, за да се свържа с мистър Ап, но връзката се разпадна.
Беше малко след времето за обяд.
Отидох с колата в града, право в университетската библиотека.
Компютърът предложи няколко справки за Ап, най-актуалната от които датираше отпреди пет години и включваше рецензии за продуциран от него филм със заглавие „Лагер «Томахавка»-2“.
Бомбастични рецензии. Може би това бе общото между него и Лоуел. Следващите седем публикации бяха в същия дух. После попаднах на материал отпреди тринадесет години, озаглавен: АП СЕ ЗАЩИТАВА: ПРОДУЦЕНТ, СЪБИРАЩ ДАРЕНИЯ ЗА НЕПЪЛНОЛЕТНИ, ТВЪРДИ, ЧЕ ПАЗИ ДЕЦАТА ОТ НЕПРИЯТНОСТИ.
Списанието не беше архивирано на микрофилм, но в хранилището пазеха неговите броеве. Статията представляваше интервю, в което Ап признаваше основателността на острите критики срещу него, предизвикани от деветте епизода софтпорно и ужасяващи насилнически сцени. Той откровеничеше, че не е Достоевски и филмите му са нещо като пуканки за главата: "Няма срамни части, нито гърди. Децата ги гледат, изразходват чрез тях своята агресия, затова на филмите ми трябва да се гледа като на средство за обществено пречистване, защото са в автокиното, а не по улиците. Като родител, бих предпочел детето ми да гледа „Джейни пипва полицаите“ или "Кървава луна над лагер „Томахавка“„, вместо боклуците, излъчвани по кабелните телевизии“.
Към статията имаше снимка, показваща Ап, седнал в луксозно червено „Ферари“ кабриолет, усмихващ се доволно на фона на ясносиньо небе и палмови дървета.
Ако се съдеше по тесните рамене, беше дребен човек. Слабо лице с черти на плъх и силно издадена брадичка. Сива брада, бяла тениска, червен пуловер в тон с цвета на „Ферари“-то. Холивудски тен.
Никъде нито дума за плановете му да филмира стихосбирката на Лоуел, следователно или догадката ми е била неправилна, или планът бе нещо, за което искаше да забрави.
Върнах се при компютъра. Нищо за него в пресата през следващите девет години, после попаднах на материал със заглавие: ХРАНИТЕЛНИТЕ ПРОДУКТИ ЗА МАГАЗИННАТА МРЕЖА — ЕДИН РАЗРАСТВАЩ СЕ ПАЗАР. Списанието бе „Уолстрийт Джърнъл“.
Оказа се една от обичайните лесносмилаеми статии, които „Джърнъл“ поместваше в средата на първата си страница с единствената цел да развеселява намръщените бизнесмени.
Пълното заглавие гласеше: „Хранителните продукти за магазинната мрежа представляват непрекъснато разрастващ се пазар, ако се преследва удовлетворяване на особените предпочитания на крайните потребители: Къртис Ап харесва брюкселско зеле и джикама23“.
От зеленчуци към порнофилми? Изглежда, че съюзяването с Лоуел е било следващата стъпка към голямото изкуство.
Излязох от библиотеката и се отбих в една експресна печатница в Уестууд. Нямаше други клиенти и отне точно двадесет и три минути, за да получа петдесет делови визитни картички.
Качествена хартия в матов цвят, класически удебелен шрифт.
Freelance Writer
Под надписа фиктивен номер на пощенска кутия в Бевърли Хилс и телефонен номер, използван от мен преди десет години, когато работех на частна практика. Пъхнах три визитки в портфейла си, останалите — в жабката на колата, и подкарах към Сенчъри Сити.
НТП се помещаваше в двадесететажна черна кула на Алеята на звездите.
Продуцентската компания заемаше почти целия последен етаж, ако изключим кантората на филмова студия, наречена „Адвент Венчърс“.
Две огромни стъклени врати бранеха входа на НТП. Натиснах с ръка едната и тя безшумно се отвори, разкривайки огряна от слънцето приемна. Подът беше облицован с черен гранит, мебелите — от бяла кожа и метал, креслата, тапицирани в тъмносиньо. Върху масите имаше броеве на „Варайъти“ и „Холивудски репортер“. По облицованите със сива японска мазилка стени бяха окачени черно-бели картини без рамки, само със стъклени плаки.