— Това е бизнес — каза той. — Възход и падение.
— Доста скоропостижен упадък. Особено що се касае за Лоуел. Взел е парите ви, за да финансира хора като Тери Трафикънт и Дентън Мелърс.
— Дени Мелърс — изсмя се, без да отваря устни. — А тя ми говореше нещо за Санта Клаус и Дилън Милър. Знаете ли кой е Дилън Милър?
Поклатих отрицателно глава.
— Кръгла нула, спечелила голяма награда и изтривалка за задника на онзи, за когото работи. Всяка втора седмица тук се изсипват тълпи от некадърници като него и десетки папараци, пъплещи като хлебарки из цялата сграда на лов за звезди. Онзи ден Джулия Робъртс имаше среща на дванадесетия етаж и буквално ринеха копелетата с лопати от сградата. Сякаш нямаха край.
— Може би се нуждаете от по-добра охрана.
Изгледа ме втренчено. Този път смехът му разкри низ безупречно равни керамични зъби.
Придърпа левия ръкав на жилетката и погледна ръчния си часовник, чийто циферблат бе толкова тънък, че изглеждаше като татуировка.
Чух стъпки зад гърба ми. Ап погледна зад мен, после се облегна на касата на вратата.
Обърнах се и видях един бодигард, чието родословие вероятно започваше от някой жител от островите Самоа. Името върху табелата на ревера му бе дълго и непроизносимо.
— Някакъв проблем ли, мистър Ап? — попита той с глас, сякаш усилен от рупор, на фона на който тонът на Ап беше предпубертетен.
Ап обърна очи към мен и се взря в лицето ми с преценяващия поглед на собственик на агенция за фотомодели. Усмихна се и сложи ръка на рамото ми.
— Не, мистър… Дел Рей и аз просто си бъбрехме приятелски.
— Делондра ни се обади.
— Станало е недоразумение. Предстои ни по-обстоен разговор, Клем. Съжалявам, че са те обезпокоили напразно.
Усмихнах се на охранителя. Той стисна зъби и излезе.
Ап извика:
— Делондра!
Секретарката влезе, ситнейки като гейша в прилепналите дънки.
— Какво, мистър Ап?
Ап бръкна в джоба си, извади пачка банкноти, пристегнати с щипка във формата на маймунска лапа. Отброи пет банкноти и ги подаде на момичето. Бяха стотачки.
— Благодаря, мистър Ап, но за какво са предназначени?
— Обезщетение. Вече не работите тук.
Занемя с отворена уста. Малката елегантна ръчичка взе банкнотите.
Ап й обърна гръб и каза:
— Заповядайте, мистър… Санди ли казахте? Да чуем какво сте открили. Може би ще успеем да съзрем в него идея за филмов сценарий.
Две от стените на кабинета всъщност бяха панорамни прозорци. Другите две бяха облицовани с дървена ламперия. От прозорците се откриваше невероятен изглед към Ел Ей окръг — сякаш бях ястреб, издигнал се във висините преди стремителното спускане. Ламперията обхващаше като в рамка колаж на Уорхол24 върху копринено платно, изобразяващ усмихнатата Мерилин Монро. Имаше и стелажи, по които бяха наредени многобройни папки с филмови сценарии. На част от папките на ръка бяха изписани заглавията на сценариите, другите бяха безименни.
Ап седна зад синьо триъгълно бюро с мраморен плот, върху който имаше само мраморен телефон. С жест ме покани да седна в единственото друго кресло — нетапицирана черна мебел с отвесно облегало. До краката на Ап се виждаше голям кош за отпадъци с мраморна шарка, пълен с още сценарии.
— И така — започна той, — какво друго сте написали освен тази биография?
— Журналистически материали. — Изредих имената на няколко списания, залагайки на предположението си, че той не чете преса.
— Какво породи желанието ви да пишете за Бък?
— Неговото забвение. Идеята за гения, който умира в немилост.
— Не се занасяйте. Идеята да го кредитирам не беше сред блестящите, които са ме осенявали. Това можете да го напишете.
— Какво ви накара да заложите на поезия?
— Мекото сърце. Всичко около копелето се сриваше. — Сложи ръка на гърдите си. — Имам слабост към талантливите хора.
— Затова ли финансирахте реконструкцията на „Убежище“?
— Да. Желанието да помагам на млади творци. Какво по-значимо от това би могло да съществува, кажете ми? Хей! Ама вие няма ли да си водите записки?
— Не нося нищо — отвърнах аз. — Предположих, че и без касетофон и бележник ще ми бъде трудно да премина през тази врата.