Продължи да върви.
Настигнах го.
— Мистър Силвестър?
Същият студен гневен поглед, с който беше удостоил приятеля си.
Повторих въпроса си.
— Чувам ви, не съм кретен.
— Проблем ли е да ми отговорите?
— Няма проблем. Не съм чул никакви изстрели, разбрахте ли?
— Разбрах. Барнард сам ли се регистрира?
— Ако така пише във вашата статия.
— Не пише. Но в регистъра е записано само неговото име. Имаше ли някой с него?
— Откъде, по дяволите, да знам? — Спря. — Сделката е приключена, човече. Отдавна надвишихте внесената от вас сума.
— Наистина ли бяхте в хотела, или е била една от нощите, в които Дарнъл Мълинс ви е изритал да си тръгнете?
Отстъпи назад и докосна джоба на панталона си, сякаш проверяваше дали пистолетът е там.
— Лъжец ли ме наричате?
— Не, опитвам се да изясня подробностите.
— Вече ги знаете, а сега си вървете. — И махна пренебрежително с ръка. — И не изпращайте бяло момче с фотоапарат да ме снима. Белите момчета с камера не се приемат добре в този квартал.
Стомахът ми се бунтуваше. Обядвах в закусвалня близо до Робъртсън. Равини, ченгета и борсови посредници ядяха пушени бутове и обсъждаха различните житейски философии. Поръчах доматена супа с топчета. Докато чаках, позвъних на Майло. Слушалката вдигна Рик и каза:
— Доктор Силвърман.
— Здравей, Алекс е.
— Алекс, как върви строежът на новата къща?
— Бавно.
— Голяма бъркотия, нали?
— Нещата се пооправиха, откакто Робин ги взе в свои ръце.
— Говори добре за нея. Търсиш El Sleutho26? Излезе рано сутринта.
— Сигурно са поставили под наблюдение Вдовиците? — предположих аз.
— Кого?
— Онези момичета, които боготворят Джоуб Швант.
— Вероятно. Не му е весело, че отново трябва да се занимава с този случай. Не че говори за работата си. Имаме ново споразумение: аз не обсъждам пред него тънкостите на рязането и съшиването, а той не ми напомня в какъв ужасен свят живеем.
Вече вкъщи, опитах да се свържа с Колумбийския университет. Дарнъл Мълинс действително бе следвал там и изкарал едногодишна следдипломна специализация, преди да напусне, което станало малко след рецензирането на „Команда: Прогони светлината“. Архивният отдел разполагаше с негов адрес в Тийнек, Ню Джърси, и телефонен номер на същия адрес, но когато позвъних, се оказа, че сега там се помещава бутик за висша мода.
Спомних си думите на Силвестър, че бащата на Мълинс бил лекар, позвъних на „Информация“ в Ню Джърси и помолих да ми дадат телефонните номера на всеки Мълинс в Тийнек, след чието име стоят инициалите M. D27.
— Единственият, когото открих — каза мъжът от централата, — е доктор Уинстън Мълинс, но адресът е в Инглууд.
На моето позвъняване възпитан мъжки глас отвърна:
— Моля?
— Доктор Мълинс?
— С кого разговарям?
Използвах историята с биографията.
Мълчание.
— Боя се, че не мога да ви помогна. Дарнъл отдавна е покойник.
— О! Съжалявам.
— Да. Изминаха двадесет години.
— Някакво заболяване ли?
— Не, беше убит.
— О, не!
— Там, откъдето се обаждате вие, ако трябва да бъда точен. Имаше апартамент в Холивуд. Изненадал някакъв обирджия и крадецът го застрелял. Така и не го заловиха. Сигурен съм, че Дарнъл с удоволствие би разговарял с вас. Мечтаеше да бъде писател.
— Да, зная, в ръцете си държа една от неговите статии.
— Наистина ли?
— Публикувана е в „Манхатънски книжен обзор“. Използвал е псевдонима Дентън.
— Мелърс — прекъсна ме бащата. — По името на един от героите в булеварден роман. Направил го е, защото знаеше, че не одобрявам този вестник — с прекалено ляв уклон е. После продължи да използва псевдонима, може би за да ми докаже нещо, което аз никога не разбрах.
В думите му имаше дълбока тъга.
— Тук се споменава, че работел върху роман — вметнах аз.
— „Младоженката“. Не го завърши, разполагам с ръкописа. Опитах се да го чета. Не е от литературата, която харесвам, но не е никак лош. Може би щеше да го издаде… Съжалявам, че не можах да ви помогна.