Ухили се. След това се разсмя:
— Да, аз страдам, момиче! Свещена, бушуваща като киселина в акумулаторни батерии радост. Може би един ден ти също ще я познаеш и тогава ще разбереш какъв скапан герой съм. Седя тук, воня на лайна и приличам на наемател на Геената огнена.
Луси не откъсваше очи от вратата.
— Хо-хо! Пак мълчание. Така мълчеше, когато беше съвсем малка.
— Ти откъде знаеш? — попита Луси.
Лоуел се разтресе от сподавен смях. Тялото му сякаш се уголемяваше с всяко вдишване. Смехът го зареждаше с енергия, правеше го демоничен и привлекателен, от него лицето му придобиваше цвят.
— Интродукция към „Соната на вината“! Не пести четвъртинките, момиченце. Изпълнявал съм соловите партии в най-добрите симфонии на греха.
Луси започна да обикаля стаята, движеше се свободно, доколкото безпорядъкът й позволяваше.
— Там има празен килер — продължи Лоуел. — Ти беше мълчаливо бебе с тънки крачета. Никакъв плач, никакви сълзи, дори не хълцаше. Мълчеше, сякаш беше родена с мозъчна аномалия. За разлика от другото дете — Питър. Питър, гълтачът на дрога и убийствени отрови. Той виеше професионално. Трябваше или да наема студио няколко пресечки по-надолу, или да удуша малкия миризлив плъх.
Затвори очи.
— Ти, от своя страна, стискаше здраво устни, сякаш звуците, които щяха да излязат от устата ти, бяха безценни перли. — Отвори очи. Дълъг костелив пръст се стрелна напред, придружен от дрезгав смях. — Ти не искаше дори да се изхождаш. Анус в стачка — по цели седмици понякога, това се казва стил, да, стил. Поемаш всичко, задържаш го в себе си, не изхвърляш нищо. Мислех, че не си нормална. Но майка ти ме уверяваше в обратното и наливаше масло в малката ти гага.
Без да спира да се разхожда, Луси се насили да се усмихне.
— Затова ли избяга? Уплаши се, че имаш ненормално дете?
Лоуел се разтресе от смях, в който се долавяше гняв.
— Избягал съм, така ли? Не, не, не, бях подканен да освободя от присъствието си дома. В момент на менструално прозрение. Мяу-мяу изкрещя истерично: „Сбогом“ — и пусна ноктите си по лицето ми.
— Мама те е изхвърлила? — Сега беше ред на Луси да се разсмее. — Голям и здрав мъж като теб?
Лоуел я изгледа, сякаш обзет от ново прозрение.
— Майка ти — каза той — беше ограничена, дебела, неврастенично пристегната в корсет будоарна кукла, живееща с книжната представа за еманципирана градска жена. Улегнала на двадесет и три, стара на двадесет и четири. С либидо на тапиока31 — именно нейният пудингов вид ме превърна в бунтар. Тя не искаше, не можеше да се научи да живее истински. Живееше единствено за да съблюдава правила и други разни измишльотини.
Когато се извърна, Луси бе стиснала здраво юмруци. За миг си помислих, че ще се нахвърли срещу него, но тя само поклати глава и пъхна едната си ръка в джоба. И се засмя. Бедрата й се олюляха напред.
Поза на изкусителка, която прилягаше повече на Нова.
— Господи — възкликна тя, — трогателен си. Окончателно изчерпан — дрън-дрън-пляс. Криеш се зад стария лош Джойс32.
— Джойс. Добре си го изучила, нали, госпожице Второкурсник? Лице на чиновник, без устни, с женски бедра, лепкав, лигав, противен червей. Прословутата ирландска похот към безкрайни разговори… Но да се върнем към прекрасната мама.
Пое със свистене въздух и повиши глас:
— Независимо дали го съзнаваш или не, дошла си тук, за да научиш. Ако не успееш, ще се дължи на твоите ниски очаквания, виновен няма да съм аз. Истината, госпожице Запек, е, че тя ме подкани да напусна, защото не можеше да търпи в дома си човек с по-силно и по-необяснимо вдъхновение от нейното.
Външно Луси оставаше неподатлива на речта му. Но Лоуел говореше толкова високо, че гласът му я караше да смръщва лице.
Извърна рязко глава към нея:
— След като ти изпълни утробата й, тя загуби и малкото интерес, който хранеше към двуглавия звяр. Но както се пее в онази древна песен, не и сестра й — малката сестричка Кейт. Имаше вагина с цвят на детска дъвка. Кой бях аз, че да се съпротивлявам на съдбата. Сестра й го правеше, затова аз оправях сестрата, да, да, да. — Усмихна се. — Мяташе глава в екстаз, забиваше нокти в гърба ми и мъркаше доволно, крещеше като свиня в мига на съвкуплението. — Посочи слабините си. — Споменът за това почти ме прави сигурен, че усещам гъдел там долу, в края на гръбначната кост.
Наблюдавах непрекъснато Луси. Гледаше втренчено към него, но не го виждаше. По тялото й преминаха тръпки на гняв.
32
Джеймс Джойс (1882 — 1941) — известен ирландски романист, представител на литературното течение „Поток на съзнанието“. — Б.пр.