Зениците й се бяха разширили.
— Според вас сънувам насилването на майка ми от негова страна? Но мама е била руса, а това момиче е с тъмни коси.
— Сънищата невинаги са свързани с реалността.
Потъна в размисъл.
— Предполагам, че може би е това. Или символизира нещо друго — като младите момичета, след които постоянно тичаше. Но наистина не мисля, че съм сънувала сексуалните му партньорки. Съжалявам.
— За какво?
— Искам от вас интерпретации на съня, които след това оборвам.
— Няма проблем — отвърнах аз. — Става въпрос за вашия сън.
— Да… но ми се искаше да не бе мой. Някакво предположение кога ще се отърва от него?
— Не зная, Луси. Колкото повече знам за вас, толкова по-добри отговори ще съм в състояние да дам.
— Означава ли това, че ще е необходимо пак да разказвам за миналото си?
— Би било добре, но не е необходимо, ако ви е неприятно да го правите.
— Налага ли се да говоря за него?
— Не преди да сте готова за това.
— Ами ако никога не съм готова?
— Решението зависи от вас.
— Но вие смятате, че би било полезно.
— Той е част от съня ви, Луси.
Понечи да изпука един от пръстите си, но се спря.
— Нещата започват да стават сериозни — рече тя. — Може би все пак трябва да позвъня на онези психарчета от телевизията.
5.
След като си замина, аз се отдадох на разсъждения за съня.
Сомнамбулизъм. Нощно напикаване.
Накъсването на съня често се съпровожда от комплекс синдроми: постоянни кошмари, безсъние, дори нарколепсия6. Но внезапната поява на тези симптоми означаваше наличие на силен стрес: материалите по съдебния процес или нещо, което бе породено от самия процес.
Предположението й за зъл дух беше интересно.
Сексуално посегателство.
Бащата похитил девойка. Ритмични стържещи шумове.
Последовател на Фройд би се влюбил в подобна клинична картина: ненамерили еротично изражение пристрастия към напусналия семейството баща се съживяват отново в съзнанието под формата на натрапчиви кошмари.
Някогашните чувства изплуват, защото процесът е отслабил психологическата отбрана.
За едно нещо обаче имаше право: този баща беше различен.
И неуместен.
Спуснах се с колата към града, шофирайки първо по магистралата към Сънсет7, а след това поех на изток — към района на университета.
В отдел „Проучвания“ на библиотеката потърсих в компютърния каталог индекс на М. Беярд Лоуел. Страница след страница библиографски справки, като се започне от 1939 — годината, в която бе публикувал първия си роман „Викът на утрото“, превърнал се в крайъгълен камък на американската литература, след който следваха пълни справки за всички негови новели, стихосбирки и авторски изложби.
Да се прегледа всичко това щеше да е необходим цял семестър. Реших да започна с творческия период, съответстващ на времето от съня на Луси, т.е. публикуваното от Лоуел преди двадесет и две години.
Първата препратка бе към сборник стихове, озаглавен „Команда: Прогони светлината“, издаден навръх Нова година. Останалото бе критически обзори. Покатерих се до указаните рафтове и започнах своя опреснителен курс по американска литература.
Намерих книгата на лавицата със стихосбирки — тънка книжка със сива обложка, отпечатана от едно от престижните нюйоркски издателства. Библиотечният картон показваше, че не е била заемана от три години. Отидох в отдела за периодични издания и започнах да мъкна том след том подвързани списания към празната помощна количка. Когато ръцете ми отмаляха, седнах да почета.
„Команда: Прогони светлината“ се оказа първата книга на Лоуел след десетгодишно мълчание. Последната, публикувана преди нея, бе сборник с разкази. Новогодишното издание съвпадаше с петдесетгодишния юбилей на автора. Стихосбирката се бе радвала на завидно признание: шестцифрена сума като аванс, продадени в двадесет и три страни издателски права, сключен договор за филмова екранизация с независима продуцентска компания — нещо необичайно за поетични творби.
Следваха критическите рецензии. Влиятелен вестник квалифицираше творбата като „съзнателно търсена мрачност“, „смайващо аматьорска“. Авторът подозираше мистър Лоуел в пресметлив опит за домогване до младежката аудитория. Друг вестник описваше кариерата на Лоуел като „славна, примамлива и исторически незаличима“, признаваше поетия от него риск, но определяше стиховете като „рядко отблъскващи, по-скоро безвкусни и извратени, мрачни и неуместни“. „Славата е отстъпила пред славолюбието.“