— Някакви наранявания?
— Не, не физически. Но унижението — всички мислят, че съм луда!
— Имаше ли много хора наоколо, когато паднахте?
— Не когато съм паднала, но веднага след това. Беше през обедната почивка, много хора са се връщали от обяд и са ме видели просната на пода! Изтичах до дамската тоалетна да се оправя. Когато се върнах, заварих да ме чака началникът. Той никога не слиза на етажа на изпълнителния персонал. Изражението му сякаш казваше: „Каква е тази луда, която съм назначил да работи при мен?“.
— Ако го тревожи нещо, Луси, най-вероятно е, че ще трябва да изплаща обезщетение за придобито професионално заболяване.
— Не, не, убедена съм, че ме смята за някаква особнячка. Да заспя посред бял ден… Извиних се, че трябва да отида до тоалетната, слязох във фоайето и ви позвъних.
— Елате при мен и ще поговорим.
— Аз… Мисля, че така ще е най-добре. Убедена съм, че не съм в състояние да се кача обратно в офиса.
Телефонирах на един невролог в Санта Моника — Фил Остерлиц, и го предупредих, че е възможно да му изпратя мой пациент. След като му разказах за случилото се, той попита:
— Съмняваш се за нарколепсия?
— Налице е проблем със съня. Някаква детска енуреза10.
— Но нищо хронично след пубертета?
— Появило се е преди пет месеца. Докато тя беше съдебен заседател по делото срещу Голфиста.
— Звучи като случай на силен стрес.
— Така мисля, но искам да проверя всички хипотези.
— Разбира се, ще я приема. Благодаря за пациента. Звучи почти като забавление. Цяла седмица преглеждам мозъчни тумори. Хора на нашата възраст, дори по-млади. Сякаш се е появил вирус — като при епидемия.
Позвъни на портала малко след пет часа. Косата й бе прибрана назад в конска опашка, а чертите на лицето й бяха изопнати. Когато ми подаде ръка, усетих, че дланта й е отпусната и влажна.
Подадох й чаша вода и я настаних да седне. Отпи глътка и скри лице в дланите си.
— Какво става с мен, доктор Делауер?
Докоснах ръката й.
— Ще разберем заедно, Луси.
Стисна устни.
— Този път беше различно. Този път видях повече.
Пое дълбоко въздух. После още веднъж. Изтегли дланта си от моята и се облегна назад.
Изминаха още няколко минути, преди да се съвземе.
— Спомняте ли си за стържещия шум, за който ви разказах? В случая, в който предположих, че става въпрос за секс? Нямало е нищо общо със секса.
Наведе се напред.
— Видях го. Копаеха гроб — погребваха я. Стърженето е било от удрянето на лопатите в камъните. Този път бях по-близо. Всичко беше по-ясно. Никога сънят ми не е бил толкова реален. Сякаш…
Закри с ръка очите си и поклати глава:
— Бях толкова близо, че можех да ги докосна — бях точно зад тях. Сякаш наистина бях там.
— Същите мъже?
— Да. Тримата.
— Включително и ба… Включително и Лоуел?
Дръпна ръка от лицето си, облиза устните си и втренчи поглед в пода.
— Той беше един от копаещите. Работеше усилено — непрекъснато сумтеше и пухтеше. Всички дишаха тежко. И ругаеха. Чувах дишането им — рязко и шумно, като на спринтьори. Тогава я пуснаха в изкопа и…
Раменете й конвулсивно затрепериха.
— Дойде усещането, че се преобразявам — сякаш душата ми напусна моето тяло. Всъщност я видях, пърхаше като това бяло перце.
Изненадващо се изправи.
— Чувствам нужда да се разхождам.
Крачеше из стаята, стигна до френския прозорец към верандата, после се върна обратно. Измина същия маршрут още два пъти, преди да се върне до креслото.
Остана права, с длани на облегалката.
— Усещах вкуса на пръстта, доктор Делауер. Имах чувството, че аз съм в онзи гроб. Понечих да отърся пръстта от себе си, но не можах да помръдна. А тя продължаваше да ме засипва… задушавах се. Мислех си: „Ето какво е да си мъртъв; смъртта е ужасяваща; какво направих да заслужа това, защо постъпват така с мен?“.
Затвори очи и се олюля така ниско, че аз скочих и я улових за рамото. Тялото й се стегна, но тя сякаш не ме забелязваше.
Шумът от прилива се чуваше по-силно, като далечни овации. Изведнъж дишането й се ускори.
— Луси!
Сякаш името й бе парола за излизане от хипноза, тя отвори очи и примижа.