Върнах се обратно по коридора. Преди да стигна до номер 14, вратата на номер 18 се отвори и дребна жена с приятно лице, някъде около петдесетте, ме огледа любопитно. Носеше розова нощница, перлени обеци и розови пантофи. Стената зад нея бе покрита със семейни снимки, а от стаята нахлу миризма на шоколадови бисквити.
— Приятен ден — усмихна се тя.
Върнах усмивката, като се опитвах да не задържам поглед върху превързаните й китки.
Затвори и аз почуках на вратата на Луси.
— Влезте.
Стаята беше два на два — със същите бежови стени, легло, нощно шкафче, имитиращо масивна дървесина, миниатюрна тоалетна без врата, маса и стол, сякаш размерени за деца. Телевизорът бе качен върху поставка, закрепена високо на стената, а дистанционното управление бе завъртяно с болтове към масата. До него се виждаха куп списания и вестници. На корицата на най-горното се четеше „Смъртен грях“.
Баня нямаше. Единственият неотварящ се прозорец, обкован отвън с метални решетки, предлагаше изглед към паркинга и намиращия се в съседство супермаркет.
Луси седеше върху завивките в леглото, облечена в джинси и бяла риза с копчета. Ръкавите й бяха навити до лактите, косата — пристегната назад, а ходилата й — боси. В скута й се виждаше разтворено списание. Приличаше на колежанка, която си почива.
— Здравейте. — Остави списанието до себе си. „Да създадеш уютен дом“. Надпис на корицата обещаваше: „Празнични закуски, които ще накарат семейството да ви обожава“.
— Как я карате? — попитах аз, докато сядах на стола.
— Ще се радвам да се измъкна оттук.
— Добре ли се грижат за вас?
— Чудесно, но все пак е затвор.
— Говорих с доктор Ембри. Изглежда любезна жена.
— Достатъчно любезна. — Гласът й бе равнодушен.
Зачаках.
— Нямам нищо против нея — продължи Луси, — но след като изляза, няма да имам нищо общо с нея.
— Защо?
— Защото е прекалено млада. Какъв опит би могла да има?
— Направила ли е нещо, с което да отслаби доверието ви?
— Не, достатъчно умна е. Просто заради възрастта. Освен това, факт е, че тя ме задържа тук — надзирателят си е надзирател. Веднъж да изляза, скъсвам завинаги с това място и с всички, работещи тук. Мислите ли, че е глупаво?
— Мисля, че се нуждаете да поговорите с някого.
— Какво ще кажете за вас?
Усмихнах се и докоснах посивелите кичури около слепоочието си.
— Значи аз съм достатъчно стар.
— Вие имате опит, доктор Делауер. А и с вас вече сме създали определена връзка, защо да започвам отначало?
Кимнах в знак на разбиране.
— Не сте съгласен — рече тя.
— Никога няма да ви изоставя, Луси.
— Но считате, че трябва да се лекувам при доктор Ембри. — В гласа й се долавяше напрежение.
— Мисля, че последната дума е ваша. Не искам да се чувствате изоставена, но не желая също да саботирам доктор Ембри. По мое мнение е способна жена и вие определено я интересувате.
— Та тя е хлапе.
Не казах нищо.
Примъкна се към ръба на леглото и остана там — клатеше крака, а пръстите им докосваха пода.
— Значи дотук беше терапията ми с вас.
— Винаги ще бъда на разположение и ще ви помагам с каквото мога, Луси. Искам само да направите онова, което ще е най-добро за вас.
Извърна поглед.
— Кой знае, може би дори не се нуждая от терапевт. — Обърна рязко глава и ме погледна. — Вярвате ли, че действително съм опитала да се самоубия?
— Така изглеждаше, Луси.
По лицето й пробягна болезнена усмивка.
— Е, вие поне сте откровен. И се обръщате към мен с „Луси“. Те ме наричат Лукреция. Той ми е дал това име. Кръстил ме на Лукреция Борджия — мразеше жените. Пълното име на Джо беше Йокаста. Не ви ли звучи по едиповски13?
— Ами братята ви?
— Не, имената на момчетата са нормални. Позволил е майките да изберат техните имена. Но беше твърдо решен да съсипе момичетата.
— Да ги съсипе ли? Как?
— Като им даде противни имена за начало. Как мога да имам доверие в това място, когато тук не проявяват зачитане към мен поне дотолкова, че да ме наричат с предпочитаното ми име? Непрекъснато им повтарям, че съм Луси, но когато сестрите от новите смени застъпват, те четат единствено картоните: „Лукреция това, Лукреция онова. Как сте, Лукреция?“.