— Карен приличаше на майка си — каза той. — Захар и сметана?
— Чисто е добре. — Взех чашата.
— Мисис Бест беше красива жена. В града всички се питаха какво толкова е намерила у мен, за да стане моя жена.
Изсмя се кратко. Пожълтели редки зъби, множество сребърни пломби.
— Синът ми Крейг прилича на нея. Ето, вземете си бисквита — Карен ги разлепяше и изяждаше първо крема вътре.
Напълни своята чаша.
— И така, какво точно ви доведе до Карен?
— Само онова, което вече ви разказах, преподобни.
— Спомени? Имате ли деца, докторе?
— Не.
Устните му потрепериха. Затвори за миг очи.
— Ето. — Пресегна се за кутията. — Аз ще ви покажа с какво разполагам, а вие ще кажете дали то ще ви е от помощ.
Изправи се, пъхна ръце дълбоко в кутията като хирург, който намества вътрешни органи. Малкото свободно място на масата бързо се изпълни от прихванати със спирали тетрадки, подвързани изрезки от вестникарски статии и други хартии.
Отстрани лентата, пристягаща изрезките, и ги постави пред мен. Отпечатъкът беше ясен, мастилото — отдавна засъхнало, придобило цвета на слаб чай. Изрезките бяха на двадесет и една годишна възраст, всички от безплатно разпространявано в района издание, наречено „Потребителят от крайбрежието“.
Докато ме наблюдаваше как чета, Бест изяде една бисквита, после втора.
Първите няколко листа бяха изрязани от страницата за платени обяви. Излизали в продължение на два месеца, оградени в синьо каре.
„Загубена. Възнаграждение. Карен Денис Бест, 19 г., 160 см, 52 кг, руси коси, може би потъмнени в кафяво, сини очи, говори с акцента на Ню Инглънд, белег от операция на апендикса. За последно видяна да върви пеш по Тихоокеанската магистрала при ресторант «Пясъчният долар» в района на Райския залив. Ние много я обичаме и сме разтревожени. Моля, обадете се за наша сметка по всяко време на денонощието на: 508-555-4532. Всяка информация, която помогне за откриването й, ще бъде възнаградена в долари.“
— Някой обади ли се?
— Много хора се обадиха. Лъжци и шегаджии за чужда сметка и дори добронамерени хора, които вярваха, че са я видели. Изплатих сто и осемдесет хиляди и петдесет и пет долара. — Пъхна пръсти под очилата, за да разтрие очи.
Отново съсредоточих вниманието си върху изрезките. Последната бе взета от страницата за отворени писма, написана от редакторката на списанието — някоя си Мариан Сонър, и обградена от обяви на местни рекламодатели. В центъра на публикацията бе поместена неясна снимка на красиво русокосо момиче. Дори неясната снимка не можеше да скрие невинността и ентусиазма, излъчвани от овалното й лице. Зачетох се.
Баща пътува на изток, за да търси своята изчезнала дъщеря.
Малибу, специално за „Потребителят от крайбрежието“.
Шеръл Бест е решителен мъж. Може би дори упорит, но кой може да го вини? Не е ли упоритостта част от американската мечта, жители на Малибу?
Израснал в разгара на Голямата депресия14, той се е сражавал във Втората световна война, когато получава звание сержант. Върнал се в родината и се оженил за любимото момиче от гимназията — красивата Елеонор, и създал свой бизнес с водопроводни части, започвайки от нулата. Щастието на Шеръл и Елеонор било пълно, когато им се родили две деца: красивата руса Карен, а две години по-късно и малкият луничав Крейг.
Дотук — добре. После всичко се объркало.
Тук, при нас. В златната Южна Кали15, където синевата на морето и небето нямат равни, а понякога онова, което се случва на хората, помрачава слънчевата красота.
Малибу. Златното сърце на златен щат. Където спокойствието, свободата и любовта са майчината кърма на едно ново поколение, непознало тежкия живот на своите родители, баби и дядовци.
Карен — едно красиво лице, тяло и обичливо сърце. Кралица на красотата, волейболна състезателка и лудо влюбена в кучетата, оставила зад себе си съперничещите ухажори в Ню Бредфорд, за да търси мечтата.
Холивуд — синият екран.
Дошла, носена от надежди, и разбрала, че мечтата се създава в Бевърли Хилс. За част от нас тези места означават просто дом. Но за Карен те значели слава и приключение. Въплъщение на американската мечта.