Том не се усмихваше. Каза нещо и вкопчената в джойстика ръка помръдна. Инвалидната количка се плъзна много бавно по платформата и когато колелата й стъпиха на асфалта, Том затвори вратите на микробуса. След това мина зад количката и я насочи по бетоновата рампа към магазина. Двигателят на микробуса утихна и Гуен Шей скочи от него, изтича напред и отвори вратата на магазина. Докато Том прекарваше инвалидната количка през прага, успях да зърна лицето на момчето. Сънено, но разтегнато в широка усмивка. Неестествено широка, почти хищническа.
Имаше гъста права коса, която годините може би щяха да посипят с дъжда на среброто.
Лицето напомняше не само бащата, далеч повече.
Докато бавно се отдалечавах, осъзнах какво ми напомняше това лице.
Усмивката. Победоносна — като от рекламата.
Момчето бе атрофирана версия на сърфиста от табелата.
20.
Преди години майката на дете с тежки мозъчни увреждания бе седяла в моя кабинет и бе плакала в продължение на половин час без прекъсване. Когато накрая се успокои, каза:
— Обичам я, но — Господи, прости ми! — понякога ми се иска да умре.
След този случай никога не бе плакала в мое присъствие, а когато заедно вървяхме по коридора, винаги извръщаше лице встрани със смесица от отчаяние и гняв.
Точно това бях видял върху лицето на Гуен Шей.
Идеята да отида при нея и да я разпитвам за изчезнало преди двадесет и една години момиче ми се стори нелепа и жестока. Какво основание имах да вярвам, че Бест не бе просто един стар човек, заслепен от надежда?
Хванах зелена вълна на светофарите, натиснах педала на газта и скоро бях извън Малибу, през Палисейдс към Рокингам авеню… и вероятно към нови заблуди.
Къщата представляваше внушителна двуетажна сграда в стил „Тюдор“, с бледорозови рози и сини линии пред фасадата, с нисък бордюр от вечнозелени храсти, опасващ тухлените зидове на покрития вход. На алеята беше паркиран бял „Форд Тавър“. Вратата ми отвори Кен Лоуел, облечен в син костюм и с „Филофакс“18 в ръка. Обувките му бяха безупречно излъскани, а косите му блестяха от помада.
— Добро утро. Тъкмо излизам.
Пропусна ме да мина и се озовах във фоайе с лакиран паркет. Изсечена от бял мрамор маса, върху която имаше черна ваза, пълна с бели копринени цветя. Зад нея стълбището извиваше под широк ъгъл своите полирани стъпала.
Предните помещения от двете страни бяха тъмни, с овална форма, засенчени от завеси от тежка дамаска в бежов цвят. Беше пълно с полирани до блясък мебели.
— Уютно гнезденце — отбелязах аз.
Кен кимна.
— Собствениците заминаха спешно за Европа миналата нощ. Хладилникът е пълен, а дрехите им са в гардеробите. Някаква сделка с търговски център, която се оказала крах. Непрекъснато ги търсят различни хора.
— Сигурно напоследък сте виждали доста подобни случаи?
— Необичайно много през последните две години. Точно в това специализираме ние. Купуваме ги от банките, връщаме ги към живот и ги пускаме в оборот. Предполагам, че това ни прави капиталистически експлоататори. — Усмихна се и взе едно от копринените цветя. — Не е това, с което си мислех, че ще се занимавам, докато учех в „Бъркли“.
— Какви бяха интересите ви тогава?
— Сестра ми Джо беше студентка по археология четвърти курс. Успя да ме запали по старите кости. Когато завърши, замина за Непал да се катери и проучва. Отлетях за там, за да бъда с нея, и двамата прекарахме доста време в Катманду. Имаше едно място, наречено „Улица на чудаците“ — представете си Телеграф авеню, пренесена в Хималаите. — Поклати тъжно глава и погледна цветето. — Бях с нея, когато загина.
— Какво се случи?
— Катерехме се. Тя беше опитна, атлетична. За нея бе като обикновена разходка. Но стъпи за опора и нещо поддаде, тя пропадна от около сто метра. Бях малко зад нея. Когато падна, прелетя съвсем близо край мен и се спря върху равнинен участък, пълен с остри канари. — Докосна с пръст клепачите си и ги притисна. После ръцете му стиснаха реверите на сакото.
На горния етаж се отвори врата и Луси слезе по стълбите.
— Добро утро! — поздрави тя, като гледаше Кен. — Всичко наред ли е?
— Напълно — усмихна се той и закопча сакото си. — Ще се върна около шест часа. Не се тревожи за колата си, ще уредя да я докарат. — Помаха с ръка и излезе.