През шейсетте — времето на празненството в „Убежище“ — хипитата бяха заприиждали на зашеметяващи вълни, живеели в пещери и просели храна, с което предизвикали яростта на местните. По онова време къща тук имал Гари Хинман, както и много други музиканти. Хинман записвал рокендрол в домашното си студио, когато бил убит от членове на семейство Менсън.
Сега нямаше хипита. Повечето се бяха запилели в друга посока, други бяха умрели от свръхдоза свободолюбие, малцина бяха станали постоянни жители на Топанга. Но каньонът не беше се превърнал в град на левити20. Артисти, писатели и хора със свободни професии продължаваха да пазят целодневно своите домове. Познавах и няколко професори и психотерапевти тук. Един от тях, изучаващ биохимичните процеси, пораждащи гнева, ми разказа веднъж как видял в двора на имението си през нощта пума, която лакомо поглъщала миеща мечка и накрая облизала костите й.
— Изплаши ме до смърт, Алекс, но същевременно ме издигна до ново духовно измерение.
Завих наляво по стария път. Пейзажът стана по-свеж, имаше повече зеленина, а клоните на чинари, кленове, планински върби и елхи образуваха прохладен, сенчест свод над пътя.
„Красиви дървета, чиито корони се стелят като дантела.“
През стотина-двеста метра започнаха да се появяват къщи, повечето от тях скромни, едноетажни и сгушени далеч от пътя, в злачни горски поляни. Тези от лявата страна се намираха отвъд пресъхнал поток и до тях се стигаше или по дървен мост, или по тунел от стари влакови вагонетки.
По пътя се виждаше само моята кола и въпреки че усещах миризмата на конски тор, не се срещаха коне. Спрях и прочетох указанията, дадени ми от жената.
„Търсете частен път на около три мили след дървения мост и дървена табела, сочеща на изток.“
Следващия километър карах бавно. Няколко прашни пътеки се врязваха в гористия източен склон, нито една от тях не беше означена и няколко пъти тръгвах по грешен път, преди да забележа дървената табела, почти изцяло закрита от обгърналите я стебла на орлови нокти.
Пътят, ако можеше да се нарече така, представляваше стръмно спускаща се по склона прашна пътека, от двете страни на която растяха бъзови храсти, папрат и калифорнийска захарна хвойна. Изминах около сто метра, обграден от спираща дъха тишина. Дърветата тук имаха дебели клони и изглеждаха гигантски, а пространството зад тях тънеше в непрогледен сумрак. Растителността беше толкова гъста, че клоните простъргваха по покрива на колата. На места беше избуяла по средата на пътя и стържеше шасито на автомобила.
Не след дълго дочух бълбукането на поток. Подпочвени води. Това обясняваше наличието на буйна растителност в сезона на сушата.
Още няколко завоя — и в далечината пред себе си видях двукрила врата. Дебела стоманена мрежа в рамки от дърво от секвоя.
Със спуснато резе, но незаключена.
Слязох от колата, вдигнах резето и дръпнах крилата на портата. Бяха тежки и мръсни и оставиха кафяви следи по дланите ми.
Изминах около половин километър. Втора порта, близнак на първата. Отвъд нея се виждаше голяма продълговата сграда, подобна на туристическа хижа, в двата края на която растяха огромни борове. Отзад — гора от борове, сребристи ели и крайбрежна секвоя. Покривът представляваше конструкция от етернитови плоскости, залети с разтопен асфалт и боядисани в зелено, а стените бяха облицовани с дърво.
Паркирах на утъпканата пръст между черен джип „Чероки“ и стар спортен модел „Мерцедес“. Пред сградата имаше редица метални стълбове, зад тях широки дървени стъпала водеха към покрита площадка, засенчена от улуци, с няколко ракитови стола, пръснати по нейното протежение. Възглавниците върху столовете бяха тапицирани в синя материя на цветя, бяха мокри от росата. Прозорците на сградата сивееха от мръсотия.
Непроницаема, всепоглъщаща тишина. Една катеричка се стрелна по площадката, спря, после стремително изкатери водосточната тръба.
Изкачих се по стъпалата и почуках на входната врата. Известно време не се случи нищо. После вратата се отвори и едно женско лице ме огледа с интерес.
Около тридесет и пет годишна, с прави черни коси, сресани на път, стигащи до раменете и проблясващи в медни нюанси. Имаше овално, обгорено от слънцето лице, свежа кожа и изящна долна челюст. Носеше прилепнал черен клин и яркозелена тениска без ръкави, няколко размера над нейния. Кожата на ръцете й бе бронзова и гладка, ходилата — боси, а очите й — светлокафяви.