„Днес е ден за автопилот“ — казах си, обух дънки, сложих си пуловер и се отправих към кухнята за закуска. Деди вече седеше там, облечен като за работа, и четеше сутрешния вестник.
— Рано си станала — отбеляза той, остави вестника и срещна погледа ми.
— Така и не разбрах защо учителят ми настоява да провеждаме урока в девет сутринта в събота. Просто не разбирам. Знам само, че не трябва да го карам да чака — обясних, налях си чаша сок от грейпфрут и посегнах към кроасан.
Когато казах на мами и деди, че Венсан ми е подарил уроци по фехтовка за рождения ден, те останаха очаровани, а аз не можах да повярвам. Нямах представа колко е популярен този спорт във Франция, нито пък че хората го смятат за аристократичен. Баба и дядо не бяха претенциозни, но работата с антики ги караше да ценят всичко, свързано с историята. А нима имаше нещо, пуснало по-дълбоки корени в историята от боя с шпаги?
Деди беше във възторг и отиде да ми купи екип и шпага. Не му обясних, че във фитнес залата има всякакви оръжия, нито че фехтовката е само компонент от обучението ми. Той трябваше да ми купи и бойна брадва, и тояга за отбрана, и нападение, и поне още шест оръжия, за да имам всичко необходимо за обучението, което бе намислил Гаспар.
Дядо посочи вазата с цветя на масата в хола.
— Бяха във фоайето, когато слязох да си взема вестника. — Пъстър букет беше натопена в малка кръгла ваза, а до него беше оставен пакет в подаръчна опаковка. Отворих го и вътре се оказа „Езикът на цветята“. Отворих книгата и видях посвещението на първата страница.
„За Кейт.
Вече говориш свободно два езика. Прецених, че да познаваш и трети ще ти се отрази добре. Домашното ти придружава книгата.
Погледнах малкия букет, разгърнах страниците, за да разбера значението на жълтите рози и пурпурния зюмбюл, ухилих се, пъхнах книгата в раницата и се провикнах „Au revoir“ на деди.
Щом излязох, се огледах с надеждата да видя Венсан и сърцето ми започна да бие по-бързо, защото знаех, че ще ме чака облегнат на оградата на парка, както обикновено. Посърнах, когато видях Жул. Бързо прикрих разочарованието си и предпазливо се усмихнах, но той забеляза.
— Извинявай, че не съм гаджето ти. Казвам го във всяко едно отношение — рече с весела усмивка и се наведе, за да ме целуне по бузите.
— Къде е Венсан? — попитах. Той ми подаде ръка, аз я хванах и двамата поехме към къщата.
— Отиде да свърши някаква работа на Жан-Батист — отвърна той и огледа тротоара, сякаш се страхуваше да не прочета мислите му.
Веднага разбрах, че нещо не е наред.
Замислих се за погледите, които Венсан и Жан-Батист си размениха по време на събранието, след това си спомних как Венсан избегна да отговори, когато го попитах снощи. Определено ставаше нещо, за което той не искаше да разбера.
— Non13 — разсмя се Жул. — Просто вчера на Виолет са й съобщили, че нума са се раздвижили. Притеснява се, че може да наблюдават къщата. Венсан реши, че ти трябва придружител, когато идваш у нас. Не се притеснявай. След днес ще можеш да се защитаваш и сама. — Той ме перна по ръката. Аз му отвърнах… силно. — По дяволите, момиче, удряш яко — пошегува се той, при което последва шеговито сборичкване, което продължи чак до „Ла Мезон“.
Гаспар ме чакаше във фитнеса и правеше нещо като разтягане, което наподобяваше тай-чи. Завърши движението, поклони ми се ниско, след това заговори с Жул, докато аз обличах добре подплатения си екип. Беше от нещо като сив кевлар, който щеше да ме защити от по-тежките остриета в оръжейната на ревенантите. Почувствах се виновна заради скъпия екип в класическо бяло, който деди ми беше купил и сега висеше недокоснат в шкафа в оръжейната. Този страхотен екип, който ме превръщаше в страховито изчадие като Кейт Бекинсейл в „Подземен свят“, не позволяваше да получа нараняванията, които по принцип не притесняваха останалите ревенанти.
Жул подсвирна възхитено, когато излязох при тях и посегнах към меча, който Гаспар ми подаде.
— Кейт, определено имаш… смъртоносен вид — рече той.
— Ще го приема за комплимент — усмихнах се, тъй като знаех, че екипът подчертава добрите ми страни. Жалко, че никога не го обличах извън оръжейната. Ще се облека като убийца на вампири за Хелоуин.
— Колкото и да ми се иска да остана и да те погледам в действие — ухили се Жул, — трябва да вървя. Ще се върна след час, за да те взема. — Той хукна по стълбите. Следващия половин час беше най-кошмарният от уроците ми досега. Не само че се разсейвах, като се питах какво прави Венсан, ами бях свикнала да тренирам с него и Гаспар. Без Венсан, готов да се намеси на всеки няколко минути, аз най-сетне дадох знак на Гаспар да спре.