Бях по средата на коридора, когато пред мен изникна Артур, забол нос в книга.
— Ви — провикна се той, вдигна поглед и ме видя. В първата секунда по спокойното му лице се изписа паника, челото му се смръщи и набразди.
— Кажи, мили. Ти ли ме викаш? — Виолет се приближи зад Артур и се усмихна, сякаш нищо необичайно не се беше случило между нас и се бяхме събрали, за да си побъбрим приятелски.
— Открих нещо в Хайдегар и ми се стори, че ще те заинтригува — рече с равен глас той и погледна между мен и Виолет.
— Двете с Кейт излизаме на обяд. Ще ми го покажеш по-късно — рече тя, стисна ме за ръката и го погледна така, сякаш го предизвикваше да каже нещо.
Явно чакаше той да се извини.
Артур я погледна по начин, който не можеше да бъде определен единствено като изпепеляващ.
— Хайде, Кейт, да вървим — подкани ме Виолет.
Излязох със защитницата си, но не се стърпях и се обърнах назад към Артур. Той стоеше неподвижно в коридора и продължаваше да гледа лошо.
— Не му обръщай внимание — прошепна Виолет. — Понякога е прекалено темпераментен. В някои моменти го обичам силно, докато друг път ми се иска… как се казваше… да се разкара.
Засмях се, докато отивахме към входната врата.
Седяхме една срещу друга в малък ресторант, бяхме си поръчали гореща, типично френска лучена супа и разглеждахме покрития ресторант отсреща. Разнасяше се аромат на пиле на грил. Сергиите пък бяха истинска наслада за окото, отрупани с морски дарове, зеленчуци и цветя. Продавачите се провикваха към тълпата и хвалеха плодовете си, предлагаха на хората да опитат.
— Дори не съм идвала тук досега — призна Виолет, след като избърса устните си.
— Най-старият парижки пазар — обясних аз. — Преди около четиристотин години, мисля, бил превърнат от сиропиталище, където децата били облечени в червено. Затова се нарича Marchee des Enfants Rouges.
— Пазар на червените деца — преведе на английски Виолет.
— Знаеш ли английски? — ахнах аз.
— Разбира се — отвърна тя. — Научих го преди доста време, но не съм имала възможност да го използвам напоследък. Ако предпочиташ, можем да говорим на родния ти език. На мен ще ми се отрази добре да се поупражнявам.
— Става! — зарадвах се и замълчах, когато забелязах, че тя ме гледа любопитно. — И ще се постарая да не използвам разговорни фрази — усмихнах се, — за да ти бъде по-лесно.
— Не, не! — настоя тя. — Шарлот беше права, когато каза, че трябва да се съобразявам с новото време. Че кога друг път ще науча съвременния език, при това английски от американка от двайсет и първи век?
— Всъщност, ако говориш сериозно, ми хрумна идея. Обичаш ли филми?
— За киното ли говориш?
— Да. Освен да чета и да обикалям музеите, ходенето на кино е другото ми любимо занимание. — Гребнах последната лъжица вкусна супа от купичката си и допих водата „Перие“.
— Кейт, трябва да призная — рече смутено Виолет, — че никога досега не съм ходила на кино. То не съществува чак от толкова дълго, а и не виждам какъв е смисълът. И аз като теб предпочитам да чета и да се наслаждавам на изкуството.
— Но филмите са изкуство! Французите са го нарекли „Седмото изкуство“. — Замислих се за секунда. — Имаш ли някаква работа следобед?
Виолет поклати уплашено глава, когато разбра в какво се е забъркала.
Бръкнах в раницата под масата, извадих брой на „Парископ“ — ежеседмичния гид за събитията в Париж — и отворих на страниците, посветени на киното. Прегледах класическите филми и потърсих нещо, достойно за първия филм в живота.
Няколко часа по-късно примижах на яркото януарско слънце, докато двете с Виолет излизахме от киното, в което прожектираха винтидж филми. Над нас се виждаше билбордът на „Небезизвестните“14 на Алфред Хичкок.
— Кажи сега — погледнах я аз. — Какво мислиш?
Широка усмивка, типичната за четиринайсетгодишно момиче, вместо гримасата на помъдряла през вековете жена, плъзна по лицето на Виолет.
— О, Кейт. Беше невероятно. — В гласа й имаше страхопочитание. Тя стисна ръката ми. — Кога ще дойдем отново?
12.
Вечерта Венсан звънна и се извини, задето бе изчезнал през деня. Вече ми бе изпратил два есемеса и от тях бе очевидно, че се чувства виновен заради нещо и се опитва да се реваншира.
— Всичко е наред, Венсан. Прекарах целия ден с Виолет.
— Така ли? — Макар да ми се стори уморен, долових изненадата в гласа му.