— Да, тя трябваше да ме изпрати до нас, но вместо това я заведох на обяд. Какво стана с тревогата около нума? Жул каза, че може да се мотаят и във вашия квартал.
— Нищо. Фалшива тревога. Според Виолет довечера Жан-Батист щял да отмени тревогата. Всичко си е както преди. Невидимите нума са готови да ни скочат, когато най-малко ги очакваме.
— Оказа се прав за Виолет. Тя е много приятна. Просто Артур има проблем с неговото „човеците са гадни“. Май ще се постарая да го избягвам колкото е възможно повече.
— Добър план. — Венсан ми се стори изтощен и разсеян. Каквото и да беше вършил днес, бе много уморен. Не беше на себе си.
— Венсан, хайде да затваряме. Ти си преуморен.
— Не, не, искам да си поговорим — отвърна бързо той. — Кажи ми какво правиш, mon ange15.
— Чета.
— Нищо чудно — засмя се той, — след като си потомка на най-ненаситния четец. Чел ли съм книгата ти?
Отворих на първа страница.
— Публикувана е четири години след раждането ти, но през по-голямата част от живота ти — съществуванието ти — е била забранена. Поне нецензурираната версия.
— Написана през 1928, забранена години наред. Случайно да има откъс, в който се говори за постигането на рай на земята?
— Венсан, ти прескочи направо на сексуалната сцена! „Любовникът на лейди Чатърли“16 е за нещо много по-важно от едно въргаляне в хижата на пазача на дивеч! — подхвърлих шеговито.
— Хм, търкалянето ми се струва чудесна идея.
Сърцето ми се разтуптя, но аз се постарах да запазя спокойствие.
— Ще ти призная, че това е една от любимите ми фантазии, да се изтъркалям с теб, не с пазача на дивеч — ухилих се и се запитах какъв ли ефект имат думите ми.
— Баба ти и дядо ти у вас ли са? — попита той след кратко мълчание и гласът му прозвуча подозрително дрезгаво.
— Да.
Той прочисти гърло.
— Добре, иначе щях да се почувствам длъжен да дойда и да те обладая на мига. Говорят ли за обладаване в тази книга?
Разсмях се.
— Все още не съм стигнала до главите с обладаване. Само че обладаване и търкаляне… не съм сигурна дали ще се навия на подобно нещо, след като имам среща с готин мъртвец утре вечер.
— Добре, разбрах. Много умела смяна на темата — разсмя се той. — Значи… не си забравила? — Веднага долових умората му.
— Да забравя кога ще гледам „Болшой театър“ в опера „Гарние“. При това в самостоятелна ложа? Невъзможно.
— Добре — отвърна той. — Да си готова в шест, ще мина да те взема. — Тези последни думи прозвучаха едва чуто. Стори ми се, че не само е уморен, ами го боли. Какво ли бе правил? Сега вече любопитството ми бе изместено от тревогата.
— До утре. Нямам търпение — рекох и затворих. Довърших изречението наум: да разбера какво си наумил.
Ако и утре бе толкова уморен, колкото сега, може би щях да успея да го накарам да проговори.
Венсан бе пред вратата точно в шест, облечен във фрак, косата му пригладена назад. Все едно гледах повторение на рождения си ден: той беше с фрак, а аз с дълга дреха с азиатски мотиви, която той ми беше купил, скрита под дългото черно палто с качулка на мами. Очите на Венсан заблестяха, когато ме видя, и щом излязохме на улицата, той ме целуна дълго и страстно.
Паркирахме близо до операта. Въпреки че я бях виждала няколко пъти — и като туристка, и през деня — сградата ме остави без дъх, защото приличаше на сватбена торта от мрамор. Тази вечер бе превърната във вълшебен замък, топлите й светлини блестяха примамливо в мразовития зимен въздух. Последвахме изискано облечените хора, които влизаха хванати под ръка през внушителните врати.
— Идвал ли си преди? — попитах, докато влизахме във фоайето.
— Няколко пъти вместо Гаспар или Жан-Батист, когато единият или другият спеше. Те поддържат сезонен абонамент.
Бяхме в средата на фоайето, когато вдигнах поглед.
— Леле! — ахнах аз. Пищната обстановка напълно ме лиши от умението да говоря интелигентно. Огромното пространство беше украсено в различни стилове — всеки сантиметър от пода, стените, колоните и тавана бяха щедро украсени със злато, мрамор, мозайка или кристал. На което и да било друго място щеше да е прекалено, докато тук изглеждаше поразително.
Венсан ме поведе към лявото внушително мраморно стълбище към втория етаж, а след това поехме по извит коридор с десетки малки дървени врати. Спряхме пред номер деветнайсет.
16
Роман от Д. Х. Лорънс, който излиза неофициално във Флоренция през 1928 г., до началото на 60-те години цензуриран в англоезичния свят (Англия, САЩ, Австралия). — Б.пр.