— Не съм резервирал кралската ложа — обясни Венсан, когато натисна бравата. — Реших, че прекалената показност няма да ти хареса. Хората вечно оглеждат, опитват се да видят кой седи вътре. Тази ложа е за десет човека, но аз купих и десетте места и помолих да извадят ненужните столове.
Забелязах как по лицето му премина несигурност и поклатих невярващо глава.
— Венсан! Да не би да мислиш, че ще усетя разликата? За мен е невероятно, че съм тук. Дори да седяхме на последния ред на последния балкон, пак щях да съм на седмото небе.
Вече поуспокоен, той отвори вратата към дълъг, тесен пасаж в тъмночервено кадифе, на което висеше овално огледало. До едната стена се виждаше тясна лежанка, разположена под старомодни аплици, крушките им бяха във формата на пламъчета. В другия край на тунелоподобното помещение се виждаше балкон с два дървени стола точно зад високия до коленете парапет.
— Леле боже! Всичко това само за нас ли е? — попитах и ми се стори, че съм попаднала в любовен роман.
— Всичко наред ли е? — попита колебливо Венсан.
Обърнах се и го прегърнах през врата.
— Не просто наред. Страхотно е.
Той се разсмя, когато заподскачах, без да го пускам.
Гледахме първите две действия на „Княз Игор“ един до друг в частната ложа. Отначало ми беше трудно да се съсредоточа заради седналия до мен Венсан, който без да се замисля, рисуваше кръгчета по коляното ми, вперил очи напред, но след няколко минути сцената и костюмите завладяха вниманието ми, докато балетистите изпълняваха невероятни танци. Бях погълната от изпълнението им, имах чувството, че се будя от сън, когато час по-късно завесите се спуснаха и светлините блеснаха.
— Какво ще кажеш? — попита Венсан, когато станахме.
— Истинско вълшебство.
Той се усмихна доволно и ми подаде ръка.
— Дойде време за promenade17. — Поведе ме към коридора. Последвахме другите двойки към огромно помещение в златно с огромни полилеи, тавани с ангели и митични фигури, нарисувани в стил, който напомняше тавана на Сикстинската капела на Микеланджело.
— Искаш ли нещо за пиене? Чаша шампанско? Бутилка вода? — попита Венсан и аз поклатих глава, когато видях, че опашката за напитки е стигнала чак до средата на помещението.
— Искам да поразгледам — казах и стиснах ръката му, за да не падна, докато вървях и оглеждах обстановката.
Разгледахме всяко кътче и всяка ниша, всяко помещение отвеждаше към по-изящно от предишното. Когато се озовахме на входната врата, Венсан попита:
— Искаш ли да видиш нещо друго? Имаме още няколко минутки.
Поколебах се. Макар да не исках да проваля вечерта, като го разпитвам за нещо, за което подозирах, че няма желание да говори, реших, че няма да е зле да повдигна въпроса.
— Нека да се връщаме — рекох. Седнахме на лежанката и се усмихнахме като деца, които обличат дрехите на родителите си.
— Не прилича на пица и филм у нас. Не се ли чувстваш странно? — Венсан се наведе напред и се обърна към мен. Косата му падаше над челото, а той се усмихна широко и пламъкът в мен лумна.
— Не че е странно — отвърнах. — Честно признавам, че дори да ме беше завел на боулинг, щях да се забавлявам не по-малко. Няма никакво значение какво правим, стига да съм с теб. — Едва изрекла думите и прихнах: — Прозвуча така, сякаш говори пухкаво котенце от някой постер. Голяма лиготия.
— Голяма — съгласи се той с усмивка. — Но и аз си мислех същото. Имам това чувство още откакто те срещнах. — Наведе се и започна да ме целува по врата.
Очите ми се затвориха сами. „Съсредоточи се — помислих си аз. — Някои неща са по-важни отколкото да се натискаш с гаджето си в операта.“
— Венсан — започнах, отблъснах го и го погледнах в очите. — Не искам да съсипя страхотната вечер, но не мога повече да чакам. — Видях го как пребледня и побързах да обясня: — Обеща да не криеш нищо от мен, но ми се струва, че правиш точно това с „работата за Жан-Батист“ или каквото си правил вчера. Подмина въпросите ми, сякаш не е важно какво мисля или че няма да мога да се справя. Според мен отношението ти е снизходително. — Ето, казах го. Сега вече нямаше да може да се измъкне, след като бях повдигнала въпроса без увъртане.
Венсан изпъна гръб.
— Кейт — рече той, пое ръката ми и преплете пръсти с моите. — Не става въпрос за доверие. Не съм и помислил, че няма да се справиш. Силно впечатлен съм от силата ти. Просто… — той се поколеба — знам, че никак няма да ти хареса. Става въпрос за експеримент. А тъй като може изобщо да не се получи, се надявах да не се налага да ти казвам.