Взех си купичка, напълних я до половината с кафе, а другата половина с млякото, което мами държеше на котлона, и седнах срещу дядо.
— Деди, ако някога ти потрябва човек, който да те замести в галерията, ако имаш среща или нещо такова, с удоволствие ще остана.
Опитах се да го кажа съвсем небрежно, но дядо ме погледна с тревога.
— Джобните ти не ти ли стигат, ma princesse19?
Трепнах. Татко ме наричаше така на галено. Вече бе минала цяла година от смъртта му, но когато дядо го казваше, сякаш пронизваше сърцето ми.
Той веднага забеляза.
— Извинявай, миличка.
— Няма нищо. Не предлагах, за да ми плащаш. Мислех, че ще бъде забавно. Освен това там спокойно мога да си пиша домашните.
Деди изви вежди.
— Виж ти! Сестра ти никога не би предложила подобно нещо. Но след като предлага любител на изкуството като теб, знам, че не се опитваш единствено да си ми от полза! — Той се усмихна. — Всъщност днес следобед имам среща — трябва да оценя гръцка статуя в дома на колекционер на Ил Сен Луи. Щях да затворя галерията, но ако искаш да дойдеш след училище…
Дори не го изчаках да довърши изречението.
— Ще дойда! — възкликнах ентусиазирано аз.
Дядо изглеждаше учуден, но веднага разбрах, че му е приятно.
— Ще те чакам — рече той, стана и ме погали с обич по рамото. Облече си палтото и се качи на горния етаж, за да каже „довиждане“ на мами, която се бе заела отрано с работа в студиото на последния етаж.
Усмихнах се, докато отхапвах хрупкавия кроасан, и си тананиках доволно. Бях изяла стотици кроасани през живота си, тъй като прекарвах тук всяко лято. Независимо от това всеки път, когато отхапвах, бе като истинска мечта. Откъснах хрупкава люспичка, лапнах я и отпих топло кафе с мляко.
Петнайсетте минути, в които деди ми показа най-важното в галерията, ми се сториха дълги часове. Най-сетне той излезе на слънчевата улица, помаха ми с типичната си за възрастен човек шапка и закрачи по улицата.
Щом се скри от погледа ми, аз се преместих от сумрака на галерията в ярко осветения офис отзад. Посетителите трябваше да натиснат звънеца, за да им отворя, затова прецених, че няма да проявя нехайство, ако за известно време не съм на бюрото в предната част.
Не ми отне дълго да огледам библиотеката на деди. Повечето книги бяха каталози за търгове или проучвания и мнения от двайсети век, посветени на изкуството и архитектурата през вековете. След като напоследък се бях сдобила със сравнително богат опит в проучванията, веднага ми стана ясно, че в тях няма нищо за ревенантите.
Отскочих отново в предната част на галерията, за да се уверя, че никой не чака пред вратата, след това се върнах в частната зала, където деди демонстрираше находките си на клиенти. Включих насочващите светлини в малкото помещение и започнах да се оглеждам за нещо, което можеше да ми бъде от полза. Няколко стари томчета бяха поставени на странична маса, а до тях се виждаха ръкавици и лупа. Сложих си ръкавиците и отворих една от книгите. Оказа се исторически документ със списък на боговете и дати до тях — беше разказ за честването на някакъв лорд.
Обърнах още няколко страници. Същата работа. Нито една от другите книги не представляваше интерес.
Замислих се. Тъй като деди се занимаваше единствено с артефакти, скулптури и метални произведения, когато купуваше цялата покъщнина, често прехвърляше най-ценните книги и ръкописи на приятелите си антикварни книжари, които ги продаваха вместо него. Само че през натоварените сезони често се случваше да не му остане време да прегледа всичко, особено книгите, които щеше да даде на други. Отправих се към склада в самия край на коридора и натиснах бравата. Заключено.
Деди винаги носеше ключовете в себе си, но може и да бе оставил резервни някъде в галерията. Върнах се в предната част, прерових две чекмеджета и открих малък ключ, залепен с тиксо в едно от тях, съвсем близо до дъното. Внимателно го отлепих, върнах се пред вратата на склада и с облекчение разбрах, че съм попаднала на каквото трябва.
Вътре бяха натрупани четири кашона с непрегледани вещи от колекцията на маркиз Дьо Кампана. Деди беше надраскал датата на покупката отстрани — беше отпреди няколко дни. Познавах го и знаех, че сигурно най-важните предмети са отпред, а дребните незначителни вещи щяха да останат отдолу, докато намери време да прецени какво представляват. Извадих един от кашоните и го отворих. Вътре бяха прибрани малки вързопчета, увити в парцали… миниатюрни фигурки на богове, разбрах аз, когато развих една. Увих я отново и бързо я върнах на мястото й.