Вторият кашон беше пълен с пластмасови пликчета, които се затваряха херметически, пълни със старинни бижута и гравирани камъни, които се слагаха на пръстени. Инталио20, както ги наричаше деди. Взех един и на него видях фигура на Херкулес, наметната в лъвска кожа, гравирана върху овалния нефрит. Въпреки че разглеждах вещите на дядо още от дете, винаги оставах силно впечатлена, че държа нещо, създадено преди хиляди години.
Сетих се какво има в третия кашон още преди да бръкна. Сърцето ми заби по-бързо, когато отворих. Лъхна ме миризмата на стара хартия и пред мен се показаха книги. Приличаха повече на ръчно подвързвани ръкописи. Въпреки че най-крехките бяха прибрани в пластмасови пликове, страниците на няколко по-обемни томчета бяха пъхнати между тях.
Книги от колекционер на римски антикварни вещи… тук може и да имаше нещо. Взех първата. Беше старо печатно издание на немски с гравюри на гръцки и римски статуи. Оставих я внимателно на пода и посегнах към малка книжка с интересно оформление и завъртулки по червеникавокафявата кожена обложка.
Беше голяма колкото илюстрираните молитвеници, които бях виждала в Лувъра, но значително по-тънка и когато я отворих, видях, че е ръчно изготвен ръкопис, написан с готическия шрифт, характерен за средновековните монаси. Спомних си, че бях чела за илюстрираните ръкописи. Някои монаси прекарвали целия си живот в преписване на книги и илюстрирането им. Преди да се появят печатниците, преписването било единственият начин да бъдат направени много копия на дадена книга.
Това не беше шедьовър като онези, които бях виждала съхранени под дебели стъклени витрини в някой музей. Беше семпло издание, красиво, със златни лози и сложни плетеници по краищата. Първата страница представляваше истински листопад, сред който се мяркаха горски плодове, а най-долу в средата забелязах два черепа. „Безсмъртна любов“, гласеше заглавието на френски, а следващата страница беше илюстрирана с изображение на мъж и жена в средновековни дрехи, хванати за ръце. Стилът беше наивистичен. Илюстрацията може и да беше семпла, но веднага се виждаше, че жената е по-възрастна — беше нарисувана с бяла коса — докато мъжът беше съвсем млад, още тийнейджър.
Личеше, че рисунката е отпреди много векове. Може би бе дори отпреди хилядолетие. Разгледах я внимателно, не пропуснах нито един детайл. Жената наистина беше стара, леко приведена. Мъжът цъфтеше от младост, пращеше от здраве. Бях готова да предположа, че това е възрастна дама с внука си, ако не беше начинът, по който бяха преплели ръце, наклонили глави един към друг в израз на солидарност и обич.
Обърнах на заглавната страница. „L’amur immortel“, прочетох отново и едва сега видях подзаглавието, написано с фини букви отдолу. Едва го разчетох. Мастилото се беше поизтрило през вековете, а и старият френски трудно се четеше. „Разказ… любов и трагедия… бар… и… човек…“ Усетих как сърцето ми се качи в гърлото. Възможно ли бе да става въпрос за бардиа? Имаше достатъчно място, за да се изпише тъкмо тази дума. Да, мястото наистина беше достатъчно. И се споменаваше човек.
Господи, бях попаднала на нещо. Усетих, че ми се вие свят, след това оставих бързо книжката, защото на вратата на галерията се звънна. Станах, усетих, че съм леко разтреперана, и хукнах през изложбената част. На стъклената врата се беше очертала позната фигура, достатъчно висока, за да скрие цялото стъкло. Беше засенчил очи с длан, за да види вътре. Натиснах копчето под бюрото, с което се отваряше.
— Венсан! — възкликнах и усетих как ме бодна чувство на вина. — Как разбра, че съм тук?
Той влезе в галерията, напъхал ръце в джобовете, доста развеселен. След като ме целуна нежно, ме пусна и се огледа любопитно.
— Имам си начини — рече той. Каза го с гласа на актьора Винсънт Прайс, изви вежда и цитира: — „Винаги знам къде си.“
— Невинаги — засякох го аз през смях.
— Държа да те уведомя, че съществува нещо, което се нарича есемес — рече той много сериозно. — Получих есемес от твоя телефон по време на обедната ти почивка, в който се казваше, че днес следобед ще бъдеш в галерията. — На устните му трепкаше усмивка.