На вратата се показа дребничката като на врабче фигура на Виолет.
— Кейт! — извика тя, приближи се до мен и ме разцелува. — Какво правиш тук?
— Гаспар отложи тренировката ни, затова останах да почета.
Виолет надникна през рамото ми към книгата, която бях отворила.
— И седна да четеш за анатомията на змиите ли? — попита невярващо тя.
Сведох поглед и видях, че съм отворила на страница, на която се виждаше дисекция на змия с латински термини, които изброяваха различните кости и органи.
— Ами да. Намирам природата за… невероятна! — Говорех точно като предводител на смотаняците.
Тя затвори книгата и седна на бюрото срещу мен.
— Венсан спи. Искаш ли да правим нещо заедно?
Ухилих се.
— Ще обядвам с Джорджия, но след това можем да отидем на някоя следобедна прожекция.
— Можем и двете да прегледаме „Парископ“ и да си звъннем по телефона. Какво ще кажеш за четири часа?
— Супер — отвърнах и станах. Виолет нямаше намерение да мръдне от библиотеката, а пък аз нямах търпение да разгледам книгата. Можех да я прочета и тук, пред нея, но щеше да изглежда странно, че крия том от колекцията на Жан-Батист в раницата си. Щях да я върна по-късно. Гаспар имаше толкова много книги в раздела „За четене“, че едва ли щеше да забележи липсата й.
— Повече няма ли да четеш за змиите? — пошегува се Виолет.
— Няма — отвърнах гузно и се отправих към вратата. — До по-късно. Ще ти пусна есемес с моя избор на филми.
Тя се усмихна, помаха ми с ръка и се отправи към каталога с картичките.
Затворих вратата след себе си. Сърцето ми блъскаше до пръсване, а аз усетих как ме обзема чувство на вина. Какви, за бога, ги вършех? Сигурна бях, че Жан-Батист и Гаспар няма да имат нищо против да използвам библиотеката, но как можех да отмъкна стара, ценна книга у дома? Никак нямаше да се зарадват на подобно нещо. Реших да я върна утре и си тръгнах от къщата на мъртвите, за да вляза отново в света на живите.
18.
Седях в стаята си и разглеждах двете стари книги, отворени една до друга на леглото. Думата, която беше задраскана в книгата на деди, се четеше безпроблемно в екземпляра на Жан-Батист — Audoniens. Затова пък „Знака на Корд“ тук бе заличен и не се четеше. Двете книги трябваше да са заедно, за да се съберат частите от загадката: guerisseur живееше сред Audoniens и можеше да бъде открит единствено под „Знака на Корд“.
Странно. Някой е държал въпросният guerisseur да не бъде открит лесно. Само че не бе направил търсенето невъзможно. Ако това бе опит да бъде защитена нечия самоличност, това означаваше, че не става въпрос за най-обикновена художествена измислица. Питах се дали наследниците на лечителя все още се занимават със същото, хиляда и двеста години по-късно.
Значи търсех далечна страна (далече от Годерик, където и да бе живял той) и народ, наречен Audoniens. Щом ги откриех, трябваше да разбера какво означава „Знака на Корд“. „Продават се реликви на пилигрими“, пишеше там. Значи се намираше близо до църква.
Погледнах часовника си. Оставаше половин час до обяда с Джорджия — цял половин час — в ресторант в Маре. Само че сестра ми винаги закъсняваше.
Извадих лаптопа от чекмеджето на бюрото и написах „Audoniens“ в „Гугъл“… и едва не подскочих, когато видях какво се показа на екрана. „Audoniens“ бе френското название на хора, които живееха в „Сен Куен“. „Сен Куен“ бе квартал в северната част на Париж. Предположих, че през средновековието това е било отделно градче. Когато Париж започнал да се разраства, той погълнал малките околни градчета. Затова лечителят не говорел за Париж или парижани, защото е ставало въпрос за отделното селце Сен Куен.
Беше съвсем близо, следователно можех да отида в ден, в който пожелая, за да открия онова, което ми трябваше, или пък да науча, че онова, което търсех, вече не съществува. Реших да изпитам късмета си докрай и потърсих „Знака на Корд“30 на английски. Този път излязоха много справки за наранявания на гръбначния стълб. На френски също нямаше нищо интересно. Затворих лаптопа и го прибрах отново в бюрото, след това оставих книгата на Жан-Батист в отделно чекмедже.
Облякох си палтото и излязох тичешком. Книгата на деди беше в раницата ми. Бях разбрала онова, което ми трябваше, и можех да върна ръкописа още днес. Надявах се да не му е останало време да провери склада и да забележи, че я няма. Не че щеше да има нещо против, че съм взела книга от галерията. Той винаги е бил изключително щедър към нас с Джорджия. Просто не исках да привличам вниманието към факта, че в книгата се разказва за ревенанти. Той щеше да стане подозрителен и да се сети за „нума“, които случайно споменах миналата година.