— Как върви с Венсан? Той поговори ли вече с теб?
— Не — отвърнах аз и усмивката ми се стопи. — Започвам да се притеснявам. Ти забеляза ли как изглежда напоследък? С каквото и да се е заел, очевидно му е трудно.
Виолет кимна.
— Нещата трябва да се объркат, преди всичко да си дойде на мястото.
— Той казва същото! — възкликнах аз. Отпих от шоколада си и поклатих разочаровано глава. — Ще ти призная, Виолет, че и аз започнах да търся разрешение на въпроса.
Тя изви вежди.
— Наистина ли? Какво разрешение?
— Същото, което търси и той. Нещо, което ще ликвидира нуждата му да търси смърт.
— Ти наистина много се страхуваш да не го видиш как умира.
Кимнах.
— Реагирах много зле на смъртта на Шарл миналата есен, а той дори не ми беше гадже.
— Това е напълно нормална реакция. Особено когато става въпрос за човек, сблъскал се наскоро със смъртта. — Тя докосна ръката ми с много съчувствие. — Кажи ми какво си намислила.
— Не знам. В момента проучвам.
— Значи затова беше в библиотеката днес сутринта!
Усмихнах се виновно.
— Открих нещо на друго място — в галерията на дядо. Попаднах на книга за двойка ревенант — човек. Там се говори за guerisseur, който вероятно е открил някакъв лек.
— Звучи чудесно. Много ми се иска да я видя — призна ентусиазирано тя.
— Току-що я върнах в магазина на дядо. — Не споменах, че изданието на Гаспар е в чекмеджето на бюрото ми.
— Колко жалко — въздъхна тя. — За какво се разказва?
— Беше страхотен ръкопис, наречен „Безсмъртна любов“, и се разказва за една двойка — мъжът е ревенант, а жената е човешко същество. Щяха да ходят при guerisseur, който да им помогне, но съпругата почина, а съпругът накара нума да го убият.
— Чувала съм тази история — рече замислено Виолет. — Не съм я чела, но за нея се споменава в старите ръкописи. — Тя се поколеба. — Не искам да те разочаровам, но държа да те предупредя, Кейт. Тези стари легенди в повечето случаи са само стари легенди. Може и да има зрънце истина в тях, но не можеш да си сигурна, че си открила нещо полезно.
— Сигурно си права — съгласих се бързо, обзета от желание да сменя час по-скоро темата. След като върнех книгата, щях да й покажа и да я попитам за мнението й. Дотогава бе най-разумно да забравя за тази работа. Последното, което исках, бе да хукне да рови в библиотеката на Жан-Батист и да открие празната кутия.
19.
Усетих я едва когато си легнах. Усетих самотата. Това бе най-омразният ми ден от месеца. В този ден Венсан просто не съществуваше. Беше на няколко пресечки от мен, а тялото му лежеше студено в леглото.
Не че се виждахме всяка минута, но когато знаех, че не мога да говоря с него, че няма как да се свържа с него, тогава не можех да си намеря място.
Не бяхме заедно дори от година, но имах чувството, че Венсан е сродната ми душа. Той ме допълваше. Не че не бях завършен човек без него, но той сякаш завършваше истинското ми аз.
Отпуснах глава на възглавницата и затворих очи. Пред погледа ми изникна една от любимите ми картини, на Сезан. Беше малко, семпло платно, на което бяха пресъздадени две съвършени праскови. Плодовете бяха нарисувани с пръснати мазки в оранжево, жълто и червено, ярките им цветове бяха съчетани по такъв начин, че ти се искаше да посегнеш и да откъснеш едната, да отхапеш и да усетиш сладостта на сока й.
Имаше още нещо в картината, което човек не забелязваше, докато не отклонеше поглед от топлите цветове. Прасковите бяха поставени на кремава чиния, а зад тях се виждаше мека синя тъкан. Ако бяха нарисувани на голо платно — огнени цветове на фона на чисто бяло — нямаше да изглеждат толкова истински, фонът зад тях им вдъхваше живот.
Тъкмо това представляваше Венсан за мен. Той ми придаваше смисъл. Бях цяла, завършена, когато бях сама, но по-добра, наистина съвършена, когато бях с него.
Засега обаче бях сама. Замислих се над плановете си за следващия ден и неусетно заспах.
„Добро утро, ma belle32“, чух глас и отворих очи. Погледнах часовника. Беше осем.
Обърнах се на една страна и отново затворих очи.
— Ммм — изпъшках доволно. — Добро утро, Венсан. От колко време витаеш в стаята ми? — попитах аз на глас. Венсан можеше да ме чуе единствено по този начин, тъй като ревенантите не притежаваха способността да четат мисли.
„Откакто се събудих. Сигурно е било около полунощ.“ Думите преминаха през главата ми като лек ветрец и се устремиха към мислите ми. Отначало чувах само по няколко откъслечни думи. Сега обаче, след няколко месеца практика, разбирах почти всичко.